Угасване [bg]

— Не виждам — оправдава се господин Дърбин.

— Съжалявам — казва тя. Премята косата си от другата страна и усеща погледа му. Колебае се по средата на решението. Мисли.

— Чакайте — промърморва, — не ми казвайте!

— Спокойно — отвръща тихо той. Накланя се към нея, дъхът му докосва рамото й. — Не бързай.

— Никога няма да го разбера — оплаква се тя.

Пръстите му допират лекичко гърба й.

Тя се преструва, че не усеща.

Премисля движенията си, старае се да се постави на мястото на момиче, което би приело подобни намеци. Решава, че тя не би реагирала точно сега, за да не рискува излишно. Затова въздиша едва доловимо и продължава да пише, като хвърля бърз поглед към него, който му казва всичко, което той иска да знае.

— Така добре ли е? — пита Джейни накрая, сочейки резултата.

— Добре е, Джейни. Идеално. — И уверено отпуска ръка на гърба й.

Тя се усмихва, оглежда листа за момент и бавно започва да събира нещата си в раницата.

— Е, господин Дърбин, благодаря ви, че ми позволихте да ви разваля вечерта така.

Той я изпраща до вратата и се обляга с ръка на дръжката.

— За мен беше удоволствие — казва. — Надявам се да наминеш отново някой път. Само ми прати преди това един имейл. И всичко ще е окей.

Тя пристъпва към него, понечва да отвори вратата, за да излезе, но господин Дърбин продължава да държи бравата. Изходът е препречен.

— Джейни — казва той.

Тя се обръща.

— Да?

— И двамата знаем — казва — защо искаше да дойдеш тук тази вечер, нали?

Джейни преглъща.

— Така ли?

— Да. И не е нужно да се чувстваш зле от това. Защото и ти ме привличаш.

Джейни примигва. Изчервява се.

— Но — пояснява господин Дърбин — не мога да имам връзка с теб, докато си моя ученичка. Не е редно. Въпреки че си вече на осемнайсет.

Джейни мълчи, забола поглед в пода.

Господин Дърбин повдига брадичката й. Пръстите му остават върху лицето й.

— Виж, когато завършиш — продължава с красноречив поглед, — тогава ще е друго.

Тя не може да повярва!

Всъщност не. Може.

Така ги кара да мълчат.

Хвърля вината върху тях.

Джейни е наясно какво трябва да каже в този момент.

Но самото казване я отвращава толкова, че би могла да повърне върху обувките му.

— Съжалявам — изрича. — Толкова ме е срам.

— Няма за какво — отговаря Дърбин, но тя знае, че той иска точно това — да се чувства засрамена.

Джейни стои. Изчаква репликата, която е логично да произнесе това гадно, егоцентрично копеле. Устоява на порива да я произнесе първа.

— Не се безпокой, случва се непрекъснато — казва той.