Ако има кръв [bg]

— Знам, че е отвратително — каза той, — но трябва да пораснеш, Крейг. Живеем в истинския свят, в който парите говорят, а хората слушат. В случая на Уитмор някъде по веригата някой е получил пари. Гарантирам ти го. Ти не трябваше ли да пишеш статия за Панаира на занаятите?

Клиника за алкохолици — вероятно с тенис корт и игрище за голф — не беше достатъчно. Четири години тестове не бяха достатъчно, особено когато можеш да платиш на някого да ти набави чиста урина, ако знаеш предварително кога ще ти направят тест. Уитмор вероятно щеше да знае.

Докато месец август прежуряше, понякога се сещах за една африканска поговорка, която бях прочел в някакъв учебник: Когато умира един старец, с него изгаря една библиотека. Виктория и Тед не бяха стари, но това някак си беше още по-лошо, защото потенциалът, който бяха имали, никога нямаше да се реализира. Всички младежи на погребението, настоящи и бивши техни ученици като мен и приятелите ми, бяха доказателство, че нещо наистина е изгоряло и никога няма да може да бъде възстановено.

Помня как тя рисуваше листа и клонки на черната дъска, красиви рисунки, направени по памет. Помня как чистехме лабораторията по биология в петъчните следобеди, а после се заемахме и с химичната лаборатория, как се смеехме на вонята и как тя се чудеше дали някой млад доктор Джекил от класа по химия ще се превърне в господин Хайд и ще се развилнее по коридорите. Спомних си как ми каза, че напълно ме разбира, когато отказах да се върна в салона след като Кени ме наби. Мислех си за тези неща и за уханието на парфюма ѝ, а после си мислех как кретенът, който я беше убил, ще излезе от клиниката и ще си живее живота спокойно и щастливо.

Не, не беше достатъчно.

Същия следобед се прибрах вкъщи и затършувах из чекмеджетата на бюрото в стаята си, без да си признавам напълно какво търся… и защо. Не успях да го открия, което предизвика едновременно разочарование и облекчение. Понечих да изляза, но се върнах и се надигнах на пръсти, за да огледам найгорния рафт в гардероба, където се бяха събрали какви ли не вехтории. Намерих стар будилник, айпод, който се беше счупил, когато го изпуснах на асфалта, докато карах скейтборд, куп слушалки с оплетени кабели. Имаше кутия с бейзболни картички и купчина комикси за Спайдърмен. Най-отзад намерих фланелка на „Ред Сокс“, прекалено малка за тялото, което обитавах сега. Вдигнах дрехата, а под нея открих айфона, който татко ми беше подарил за Коледа. Когато още бях дребен сополанко. И зарядното беше там. Включих стария телефон да се зарежда, като все още не бях готов да призная какво възнамерявам да направя, но сега като се замисля — не много години по-късно, — съм убеден, че ме подтикнаха думите, които госпожица Харгенсън изрече, докато чистехме мивките в лабораторията: „Не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори“. През онзи ден исках да ми отговори.