Брит-Мари беше тук [bg]

Брит-Мари зяпа Вега така, сякаш Вега е заспала пияна на леглото ѝ.

– Разбира се, истинските ви имена не са достатъчно добри, не, разбира се.

Вега като че ли не схваща разликата.

– Но той не може да се казва като нас! Тогава няма да знаем на кого да подадем, когато играем футбол.

Брит-Мари изсумтява кратко през носа. По този начин раздразнението ѝ намира отдушник, когато вече не се побира в главата ѝ.

– Той си има истинско име, за Бога! – изсумтява тя отново.

Вега свива рамене.

– Когато пристигна, не говореше много, така че не знаехме как се казва, но се засмя, когато го нарекохме Дино, а на нас ни харесва, когато се смее. Така че си остана Дино.

Все едно така функционира светът. Все едно човек може просто да си избере име. Брит-Мари бърше толкова много невидим прах от полата си, че я заболява китката. Вега посочва безалкохолното момче:

– На Падан му викаме Падан, защото се казва Патрик[11]. И защото може да се оригва адски силно. А на Пирата му викаме Пирата, защото... не знам защо. Просто така.

Тя кима към червенокосото момче, което не се вижда. Брит-Мари се усмихва снизходително и казва:

– А за теб, разбира се, няма момичешки отбор, където да играеш, така ли?

Вега поклаща глава.

– Всички момичета играят в отбора в града.

Брит-Мари кима крайно, крайно, крайно добронамерено.

– Разбира се, онзи отбор не е бил достатъчно добър за теб, разбира се, че не.

Вега я поглежда ядосано.

– Това тук е моят отбор! – отговаря тя.

Сякаш това е отговор.

Един от играчите по телевизията лежи на тревата и се превива. Омар използва прекъсването на играта, за да се покатери на един от кухненските столове и да почне да сменя крушки на кредит. Брит-Мари кръжи неспокойно отдолу и отбелязва:

– Теб, естествено, не те интересува, че можеш да паднеш, да се убиеш и да счупиш стола, не, сигурно ти е приятно.

На Омар явно наистина му е приятно. Вега ненадейно се оглежда, сякаш някой липсва.

– Къде е топката? – пита тя, без да гледа някого конкретно.

– Шит! Навън! – виква Омар, кимайки към дъжда от другата страна на прозореца.

– За Бога, нали не мислите да вкарате топката вътре! – ахва Брит-Мари потресено.

– Не може да стои на дъжда, нали се сещаш! – казва Вега също толкова потресено, все едно говорят за човек.

Преди Брит-Мари да осъзнае какво е на път да се случи, децата инициират верижна реакция от камъни, ножици и хартии из стаята, докато накрая червенокоското Пирата по някакъв начин губи всичко и с едно движение скача от дивана и се запътва към вратата.

– Залезът на боговете! Не и облечен с изпраната фланелка! Не! – изстрелва Брит-Мари толкова ядосано, че ръцете ѝ треперят.

Улавя го за яката, но той вече си е обул обувките и е прекрачил прага. Брит-Мари пъхва крака в собствените си обувки и се втурва обезумяла след него.

– НЕ с праната фланелка! – изкрещява тя, преди дъждът да се посипе по фризурата ѝ.

Момчето стои на два метра от нея, прегърнало калната футболна топка.