Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Бран се стараеше, колкото може, макар да не се заблуждаваше, че я е излъгал. След като баща му не можа да му забрани, тя прибягна до помощта на други. Баба Нан му разказа за едно лошо момче, което се покатерило много нависоко и било ударено от мълния, и как след това враните се спуснали да изкълват очите му. Бран не се впечатли. Горе на разрушената кула имаше гнезда на врани. Освен него там не стъпваше никой и понякога, преди да се покатери, той пълнеше джобовете си със зърно, а враните се хранеха направо от шепата му. Нито една от тях не бе проявила и най-малко желание да кълве очите му.

След това майстер Лувин направи едно малко глинено момче, облече го с дрехи на Бран и го бутна от стената долу на двора, за да покаже какво ще стане, ако Бран падне. Виж, това беше по-забавно, но Бран само погледна майстера и му каза:

— Само че аз не съм от глина. И все едно, никога няма да падна.

После известно време стражите го гонеха, щом го видеха да пълзи по покривите, и се опитваха да го смъкнат долу. Това беше най-веселото. Също като игрите с братята му, само дето Бран винаги печелеше. Никой от стражите не можеше да се катери толкова добре като Бран, дори и Джори. А и повечето пъти просто не го виждаха. Хората никога не поглеждаха нагоре. Това бе една от причините, поради които обичаше катеренето. Ставаше почти невидим.

И освен това обичаше изпитанието, докато се издърпваше по някоя стена камък по камък, с пръсти и крака, впити здраво в малките процепи между тях. Винаги сваляше ботушите си и се катереше бос. Така имаше чувството, че има четири ръце вместо две. Обичаше дълбоката и сладка болка, която след това оставаше в мускулите му. Обичаше вкуса на въздуха високо горе — сладък, хрупкав и студен като зимна праскова. Обичаше птиците: враните в порутената кула, лястовичките, свили гнезда в процепите между камъните, стария бухал, дето спеше в прашния таван над оръжейната. Бран ги познаваше всички.

Най-много от всичко обичаше да ходи по места, в които никой друг не можеше да проникне, и да съзерцава сивата гледка със Зимен хребет, видян така, както никой друг не можеше да го види. Това превръщаше целия замък в тайното място на Бран.

Любимото му свърталище си оставаше рухналата кула. Някога тя бе служила за стражева кула — най-високата в Зимен хребет. Преди много време, сто години преди още баща му да се роди, я ударила мълния и я подпалила. Горната третина от съоръжението се беше сринала навътре и кулата си бе останала невъзстановена. Понякога баща му пращаше хора да избият плъховете в подножието й, да прочистят гнездата им, които винаги намираха между срутените камъни и овъглените и прогнили греди. Но никой вече не се качваше до проядения връх на разрушената постройка. Освен Бран и враните.