Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
— Но няма да подушат нас — увери я Бинесман.
Йоме се изненада. Вярно, че Бинесман беше най-великолепният билкар, когото познаваше. Заклинанията му обогатяваха естествените качества на растенията, подсилвайки въздействието им. Но беше ли по силите дори на несравнимия Бинесман да скрие от халите миризмата на петима души?
Сърцето й заблъска. Огледа тясната пещера. Нямаше изход. По челото на Габорн бе избила пот. Той облиза устни.
„Какво ли е това — запита се тя, — че дори Земния крал е уплашен?“
Земята започна да се тресе така, че от тавана се откъртиха каменни отломки. Далечният тътен се примеси със съскане — звукът от дишането на халите. Сякаш тунелът представляваше огромна дихателна тръба и дишаше самата земя.
Габорн пусна седлото на пода и свали денка, въжетата и вързопите. След това ги метна на рамо. Изправи се и се огледа нервно.
Йоме и останалите грабнаха багажа си.
— Дръпнете се назад — нареди Габорн. — В дъното на пещерата.
Ейвран тръгна първа. Бинесман и останалите я последваха. Габорн хвана копието и застана да пази на входа.
Ейвран се облегна на задната стена и се заслуша. Тътенът се засилваше. Подът се тресеше и помещението се изпълни с прах.
— Бързо напредват — промълви тя. — Много бързо.
— Много бързо? — запита паникьосана Йоме.
— Ето това е — добави Ейвран. — Това е цялата орда, цялата войска. Това е краят на света.
— Какво имаш предвид, като казваш, че това е ордата? — попита настоятелно Йоме.
— Сега идват истинските воини — отвърна Ейвран, — и идват всички до един. Ще доведат със себе си най-могъщите бойни вещери и… и… — Тя вдигна ръце, безсилна да обяснява повече.
Три дни. Габорн бе предупредил, че след три дни предстои ужасна битка в Карис. Йоме пресметна с каква скорост се бяха придвижили обикновените хали и заключи, че три дни са достатъчни. След три дни армията, която прекосяваше подземния свят, щеше да стигне до Карис.
Габорн закрачи до входа на пещерата.
— Какво има? — попита Йоме.
— Земята… — отвърна той. — Земята ме предупреждава да бягаме, но не виждам никакъв изход.
— Може би трябва да тръгнем след конете — предложи Ейвран.
— Не — противопостави се Габорн. — Това е вярната посока. Просто аз… просто не виждам изхода.
Йоме се втурна да търси като обезумяла. Белите стени ги ограждаха отвсякъде като спуснати каменни завеси. Подът бе осеян с кратери от изсъхнали преди векове езерца. Белите ръбове по периферията показваха докъде е стигала водата. По земята бяха пръснати съвършени белезникавосинкави пещерни бисери.
„Водата все трябва да се е промъквала отнякъде“, досети се Йоме. Вдигна очи към тавана. Издигаше се на двайсетина стъпки над главата й. От него като шушулки или копия провисваха малки сталактити. В този момент земята под краката й се разтърси и Йоме облиза устни, уплашена да не би някой сталактит да се откърти и да се строполи заедно с каменните отломъци, които вече се ронеха от тавана.
Най-после го забеляза — миниатюрен процеп, толкова малък, че през него не би могъл да се промуши дори язовец. Беше близо до тавана, в дъното на пещерата.
— Ето там! — извика тя.
Пусна денка и въжетата и се закатери по стената. Ръцете и краката й сами намираха невидимите с просто око вдлъбнатини и ръбчета, за които да се заловят и където да стъпят, които нормален човек едва ли би могъл да забележи. Гладките камъни й предлагаха предостатъчно възможности за катерене. С даровете на мускули и гъвкавост се чувстваше едва ли не като муха, която пълзи по стена.
Стигна до върха. Опаловата й корона проблясваше и тя откри пролуката. Не можа да види много навътре. Протегна ръка. Дупката се стесняваше до широчината на ръката й. Напипа буца калцит, пещерен бисер, който се бе утаил на пода на малкото изворче, и се опита да я отчупи. С даровете на мускули това не представляваше проблем, но щом го откърти, ръката й се отплесна и се удари с все сила в тавана на пещерата. От кокалчетата й шурна кръв. Нямаше да свърши никаква работа. Калцитните утайки бяха твърди като кварц и тя не можеше да копае достатъчно бързо, за да разшири отвора.
— Ето ги, идат! — извика Габорн. — Изтеглете се назад!
И избута групата в дъното на пещерата. Йоме се долепи до стената като муха, страхувайки се да помръдне. Камъните под нея се тресяха. Помоли се безмълвно на Земните сили: „Скрийте ни. Нека да не ни намерят.“
Отвън се чу оглушително съскане.
— Надушили са ни — прошепна Ейвран. — Няма друга причина да тръгнат по това разклонение на пещерата.
Навсякъде се усещаше задушливата миризма на конска пот. Дори без дарове на кучешко обоняние Йоме я долавяше. Единственото, на което се надяваше, бяха заклинанията на Бинесман.