Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Калпави лодки — каза Самбилонг за импровизираната флотилия, — стари са като мен.
— За съжаление, не успяха да построят за нас подобри — пошегува се Яниш, — твърде късно предупредихме рибарите за визитата си. Все пак трябва да сме щастливи, че успяхме да намерим и тези…
— Закъде се отправяме сега? За Момпрацем?
— Не. Най-напред ще трябва да стигнем до Касонг, като се придържаме до брега. Не се доверявам много на тези черупки, които попиват вода като гъби — каза Яниш.
Слънцето най-сетне залезе. Над морето се спусна сянката на нощта. Щом заобиколиха нос Гайа, вятърът отслабна и бегълците вече се движеха с нищожна скорост.
— Бих предпочел да съм на сто мили от този залив — промърмори Португалеца. — Устието на Кабатуан едва не стана причина за гибелта на моята „Мариана“.
Но нощта измина без произшествия. Яниш стоя буден почти до полунощ и изпълнява ролята на кормчия. После, съсипан от умора, отстъпи руля на поотпочиналия Самбилонг и заспа дълбоко. Но само няколко часа по-късно викът на приятеля му го събуди:
— На оръжие!
Разсъмваше, а двете лодки почти не бяха помръднали през нощта и се намираха на северния край на остров Гайа.
Щом чу вика на Самбилонг, Яниш скочи:
— Какво се е случило? Дявол да го вземе! Няма ли да ме оставят най-сетне да си почина?
Вниманието му веднага беше привлечено от голяма джонка, която значително надминаваше по размери пирогите. Беше снабдена с две триъгълни платна и това й даваше голямо предимство.
Тя навлизаше в морето откъм бухтата, придружена от половин дузина лодки, съединени по две от малка платформа. Това издаваше обичая на даяките. По-назад се виждаше и парен катер, на мачтите на който липсваше флаг, за да може да бъде определена националността му.
— Какво иска от нас тази флотилия? — измърмори гневно Португалеца.
Един оръдеен гръм от борда на джонката отговори на въпроса му.
Флотилията нареждаше на бегълците да спрат.
— Даяки! — извика Самбилонг.
Той вече тичаше към носа, за да разгледа по-внимателно екипажа на противника.
— Курс към брега — нареди Яниш, — пълнете пушките.
Пирогата на ТремалНаик вече беше сменила курса си и се движеше по посока на Гайа. За съжаление времето беше твърде малко. Джонката схвана плана на бегълците и с изкуствена маневра се вмъкна между двете лодки. Последва я и катерът, който започна да ги обстрелва с оръдията си.
Яниш не се колеба дълго, хвана великолепната си пушка и започна да изпраща изстрел след изстрел по джонката, като се целеше в моряците по палубата и. Хората му го последваха.
— По-добре е да потънем, но да не се предадем в ръцете на тези зверове извика Яниш.
И екипажът от пирогата на ТремалНаик започна стрелба.
Но с всеки изминал миг ставаше все по-ясно, че краят на неравната битка ще бъде трагичен за лодките на бегълците.
Един сполучлив изстрел от катера свали мачтата в пирогата на индуса, а друг разби руля й.
Пирогата на Яниш веднага се притече на помощ, но пътят й се оказа преграден от джонката.
Лодката на ТремалНаик вече се пълнеше с вода и потъваше. Парният катер налетя върху нея, за да я превземе на абордаж, а джонката се насочи решително към хората на Португалеца.
— Приятели, стреляйте по капитанския мостик — извика вън от себе си Яниш. — Поне да отмъстим за жертвите.
Откъм кърмата на джонката прозвуча метален глас:
— Предайте се на Поклонника от Мека! Той ще пощади живота ви!
Тайнственият им враг се показа на палубата. Както и по-рано, на главата му имаше традиционната зелена чалма, а в ръката си този път стискаше къса индуска сабя.
— А, появи ли се най-сетне? — извика Яниш. — Ето какво ти се полага!
Той вдигна бързо пушката си и стреля. Хаджията разпери ръце и падна по гръб. Това предизвика яростни крясъци от целия екипаж на джонката.
— Най-сетне! — извика Яниш. — Сега ще мога да изпуша на спокойствие действително последната си цигара.
АМЕРИКАНСКИЯТ КОРАБ
Гибелта на тигрите от Момпрацем беше неизбежна. Лодката на ТремалНаик беше превзета на абордаж, Яниш с ужас видя как индусът, Дарма и малкото останали бегълци бяха хванати и прехвърлени на катера, който веднага се отправи в южна посока, без да се грижи за по-нататъшния ход на сражението.