Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Значи и Момпрацем е заплашен?
— Да, и положението е много сериозно, повече отколкото можете да предположите. Губернаторът на Лабуан предизвести Сандокан, че е необходимо да освободи напълно острова. Той писа на Тигъра на Малайзия, че присъствието на пиратите на острова представлява постоянна заплаха за спокойното развитие на английската колония. Доста близкият и добре защитен остров придава смелост на пиратите от Борнео, които започват да надигат глава, разчитайки на поддръжката на Сандокан.
— И какво отговори Сандокан на този нахалник? — попита Яниш.
— Той заяви, че ще защитава владенията си и няма намерение да отстъпва пред нищо. Сега Сандокан свиква в Момпрацем доброволци, старите бойци, които му помогнаха да изгони Джеймс Брук и да освободи Саравак. Едни все още са на път, а другите вече пристигнаха в Момпрацем.
— ТремалНаик — каза Яниш, — в главата ми се мярка едно подозрение. Мисля, че целият заговор е дело на раджата, който по този начин иска да отмъсти за чичо си. Без съмнение новото саравакско князче се е съюзило около тази кауза с англичаните, Това става още по-възможно заради нашата близост до Лабуан. Спомни си, че този Лабуан преди години едва не падна в ръцете ни.
Яниш беше станал от креслото си и нервно се разхождаше из стаята.
— Но това не е всичко — продължи Каммамури, — в тази банда разбойници срещу нас има и други лица. Знаете ли какво ми съобщи един от бившите слуги на ТремалНаик, онзи същият, който ми помогна да се промъкна през лагера на даяките и да се върна във факторията? По неговите думи Поклонника, който разбунтува даяките и ги въоръжи до зъби, не е арабин, както си мислехме, а е индус.
— Индус? — извикаха едновременно Яниш и ТремалНаик.
— Чуйте още. Това ще ви позволи да придобиете вярна представа за врага ни. Слугата ми разказа, че бил заварил една нощ Поклонника на колене да се моли пред малък съд, в който плували златните рибки на Ганг,
— Дявол да го вземе! — извика Яниш и спря като поразен от гръм.
ТремалНаик скочи с бледо и разкривено лице:
— Съд с рибките на Ганг? В такъв случай този човек е туг.
— Да — утвърдително кимна Каммамури, — само туг може да се покланя на златните рибки от Ганг, в тялото на които се намира частица от душата на отмъстителната богиня Кали.
За няколко минути в стаята се възцари мълчание.
— Яниш! — развълнувано започна ТремалНаик. — Какво смяташ да предприемем?
Португалеца бе подпрял главата си с ръка върху масата и стоеше дълбоко замислен.
— Бяхме глупави като магарета. Слепи сме били досега, за да не се досетим кой е този проклет поклонник туг. Ненавистта, която изпитва към теб, ТремалНаик, похитителят на съкровищата от храма Кали, освободителят на откраднатата Дарма — дъщеря ти, която трябваше да замести майка си в храма. Това обяснява всичко.
Като помълча малко, Португалеца добави:
— Ако не бяхме видели вожда им Суйод хан да умира под кинжала на Сандокан, можеше да се мисли, че цялата тази история е дело на неговите ръце. Но той е мъртъв, това е несъмнено. Видяхме как тялото му беше хвърлено в една яма заедно със стотина екзекутирани сипаи от Делхи. А мъртвите не излизат от гроба.
— Вече сме говорили за това — отвърна индусът, — сега ще бъде по-добре да помислим за днешното си положение. Какво трябва да предприемем? Помисли, Яниш. Сега, когато разбрахме с кого всъщност си имаме работа, започнах да се страхувам за живота на дъщеря си.
— Остава ни само едно — прозвуча отговорът на Португалеца, — да се измъкнем оттук, и то колкото се може по-бързо, и да се доберем до Момпрацем. Тук повече няма какво да правим.
— Разбира се! Но как да се промъкнем през гъстия кордон на даяките?
— Ще мислим и ще измислим! Утрото е по-мъдро от вечерта. Да отидем да си починем, докато даяките са така любезни да ни оставят на спокойствие.
Всички се отдалечиха към стаите си, но по лицата им се четеше тревога. Търсеха изход и не го виждаха, а това не можеше да не гнети душите им.
Нощта измина, както можеше да се предположи, спокойно.
На сутринта Яниш беше на крак още преди изгревслънце. Спа лошо, но първата му работа беше да огледа още веднъж постройките в крепостта. Малко поободрен от доброто състояние на укреплението, той слезе при останалите.
— Е, измисли ли някакъв изход от положението ни? — обърна се към ТремалНаик.
— Мислих през цялата нощ, но нищо не успях да измисля — печално отвърна индусът, — остава ни само едно — да отворим вратите и … да става каквото ще Нищо по-добро не ми идва наум.
— Хм! Не е лошо — усмихна се Яниш. — А колко бъчви брама имаш на разположение?