Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Не. Работата беше в това, че жриците, които обслужваха мистериите в храмовете на богиня Кали, трябваше да остават девствени, иначе ги заплашваше страшна смърт. И главатарят на сектата трябваше да се отрече от света, щом бъде избран. Той принадлежеше на сектата изцяло. Никакви земни наслади не му се полагаха. Но най-вече се лишаваше от всякакви връзки, освен от тези с богинята. Ако тугите узнаеха, че Суйод хан има роден син и не се е отрекъл от бащинските си чувства, а го възпитава далеч от любопитни очи, положението му веднага би се разклатило сериозно.
— Така. Да отидем още по-нататък. Наистина ли тугите притежаваха големи богатства?
— О! — извика Каммамури. — Кое въображение би могло да си представи всички богатства, които натрупаха тугите? Те са погубили хиляди, десетки хиляди, а и много повече хора, на които са заграбили целия имот.
В храмовете им имаше натрупани несметни съкровища, които бяха известни на малцина избрани, а главно на Суйод хан. Възможно е тайната на едно такова съкровище да е била съобщена на този Поклонник, за да го предаде на сина му, когато стане необходимо.
— Това е много вероятно! — промълви Яниш. — Ще измъчвам до смърт този хаджия, но ще узная всичко.
— Бих ви посъветвал да си починете, сър — каза капитан Брайън, — през тези дни сте преживели толкова много, че изглеждате съвършено изморен.
Яниш наистина усещаше невероятна умора и слезе в каютата си, където се хвърли на койката, без да се съблича.
Параходът продължаваше пътя си на югоизток и се придържаше на двадесетина мили от брега. Към обед „Небраска“, така се наричаше параходът, отмина остров Тегу и взе курс към нос Насонг. Около четири часа следобед се показа Лабуан. Почти в същия момент Яниш беше събуден от силните викове на американеца:
— Ставайте, мистър!
Португалеца скочи и видя, че лицето на капитана беше бяло като платно.
— Неприятни новини ли?
— Пленникът ви отиде по дяволите!
— Как така?
— Изглежда, се е отровил. В пръстена му сигурно е имало силна отрова, а ние не се сетихме да го свалим от него. Лекарят не е забелязал…
— Умрял? — изстена Яниш. — Все пак отнесе със себе си важната тайна. Това е ужасно! Как ще узнаем сега къде е парният катер с ТремалНаик, Дарма и хората им?
Той се заразхожда с широки крачки из стаята,
— Къде сме сега, сеньор Брайън? — спря за миг.
— Около бреговете на Лабуан.
— Кога ще можем да стигнем в Момпрацем?
— Около полунощ.
— Приближим ли Лабуан, спуснете лодка с оръжие и припаси за двама души.
— Какво възнамерявате да предприемете, сър?
— Мисля си, че е много вероятно ТремалНаик, Дарма и хората им да са доведени именно в Лабуан. Възнамерявам да пратя там двама от моите малайци на разузнаване.
— Двамина бели ще имат по-голям успех — отговори капитанът. — На борда не липсват хора, които биха желали да спечелят нещо.
Събеседниците се изкачиха на палубата. Американецът се разпореди да спуснат лодка, извика двама едри моряци и им съобщи желанието на Португалеца.
— Ще дам по сто фунта на всеки от вас — каза им Яниш, — ако успеете да съберете точни сведения за приятелите ми.
— Ще отидем и в ада! — решително отвърна единият от двамата доброволци.
— Вървете тогава. След два дни ще се върна, за да ви взема! — изпрати ги Яниш. — Това ще стане през нощта, а вие гледайте за зелена ракета.
Калифорнийците се спуснаха в лодката и потеглиха, а „Небраска“ смени курса си и пое към Момпрацем.
— Интересно е да научим — каза Яниш — дали англичаните са се ограничили само със закани към Сандокан.
— Надали — отвърна Каммамури, — никога не бях виждал Сандокан толкова угрижен след техния ултиматум.
— А какво ли ще е, ако пристигнем късно? — прошепна пребледнял Яниш.
— Не е възможно Сандокан да е победен за толкова късо време. Извън всякакво съмнение е, че силите на Лабуан няма да са достатъчни за това. Но след час и половина ще знаем точно какво става, в Момпрацем — каза Каммамури с тревога в гласа.
„Небраска“ беше само на около тридесет и пет километра от Момпрацем.
Изведнъж на запад проехтя далечен тътен.
Яниш спря движението си по палубата, а капитанът притича от мостика.
— Канонада! — извика Яниш.
— И то откъм Момпрацем — допълни Брайън.
— Нима англичаните обсаждат острова? — Ако е така, то… Нека премерят силите си с нас. Машини, пълен ход! Артилеристи, по местата си! Готови за бой!
Звуците на далечната канонада се засилваха. Вече не можеше да има съмнение: около Момпрацем се водеше отчаяна битка.