Търсим космически цивилизации
- Автор: Пацнер Карел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Младенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсим космически цивилизации». Краткое содержание книги:
От започването на инженерните работи над този проект до старта на първите планетолети ще са необходими десет години. Планетолетите ще бъдат монтирани на огромни станции, кръжащи около Земята. Те ще започнат да се строят най-рано през първата половина на 80-те години. Засега никой не знае дали човешкият организъм ще понесе двегодишния престой в състояние на безтегловност, или ще трябва да се създаде изкуствено притегляне на тези кораби. Трябва да се изпълнят много експерименти и задачи, за да могат първите космонавти да се отправят към Марс, за да търсят там живот.
Ако допуснем, че първата междупланетна станция ще стартира през 90-те години, тази експедиция ще продължи 560 дни и ще представлява най-голямото достижение на човечеството през XX век. При съвместния полет „Союз — Аполо“ космонавтите от двете страни изразиха надежда, че ще се отправят заедно и към Марс.
Валс в атмосферата
Сфинкс, за чийто състав не знаем нищо, но който ни смига с червеното си око и непрекъснато ни изпраща някакви тайнствени радиосигиали… Това е може би най-точната характеристика на Юпитер — най-загадъчния член от слънчевото семейство. От всички небесни тела в нашата система той има иай-много (14) спътници. Тази най-голяма планета (с диаметър 143 000 км) е заобиколена от океан облаци. Вероятно там изобщо няма повърхност, а планетата представлява огромна капка от разтопен метал, заобиколена от водородна атмосфера. Юпитер с отдалечен от Слънцето на пет астрономически единици и затова на 1 кв.км от неговата повърхност се падат средно около 4 процента слънчева енергия в сравнение със земните условия. Голяма загадка е фактът, че самата планета излъчва повече енергия, отколкото приема от Слънцето. Специалистите обясняват това по три начина: Юпитер като неразвита звезда може да има собствен източник на енергия — в неговото ядро протичат термоядрени реакции; или под въздействието на собственото си тегло планетата се свива — за излъчване на измерената енергия е достатъчно свиване от 1 мм на година; или под покривката на облаците тамошната атмосфера се прегрява и възниква — макар и в изключително студена среда — парников ефект. Юпитер е 130 пъти по-голям от Земята и притеглянето към хипотетичната му повърхност е около 2,5 пъти по-голямо от земното, а налягането там естествено достига стотици атмосфери.
За крайна граница на екосферата на Слънцето е определена орбитата на Марс. Но в последно време някои специалисти са на мнение, че именно Юпитер може да бъде люлка на възникващия живот.
Съществуват 8 вероятни модела на атмосферата на Юпитер. За нейната дълбочина, скрита под вечната покривка на облаците, има различни предположения — от 100 до 6000 км. Съставът и взаимодействието на газовете не са известни, но астрономите са регистрирали наличие на амоняк, водород и хелий, а в ниските слоеве — и кисел амониев сулфид. Възможно е в далечното минало тези газове да са образували атмосферата на Земята. От времето, когато всички приемат хипотезата, според която Юпитер има състав като Слънцето, е почти сигурно, че там има достатъчно количество кислород. В по-голямата си част този кислород вероятно е свързан с водород, който се среща често на Юпитер, така че се създава вода. Вероятно тя е разпръсната из атмосферата. Предполага се, че някои области на планетата имат стайна температура. Всички тези вещества плюс водата спадат към химичните добавки на първичната „предбиологична супа“, от която е възникнал животът на Земята. Както вече знаем, много специалисти успяха по лабораторен път да синтезират в нея някои най-прости аминокиселини.
На границата между 60-те и 70-те години д-р Сирил Понамперума, ръководителят на отделението за екзобиология при изследователския център Еймс на НАСА в Мофит Фийлд в Калифорния, моделира възникването на живота в хипотетичната атмосфера на Юпитер. Това изследване беше съставна част от програмата за автоматичните сонди, които трябваше да проучват отдалечените планети. При все че Понамперума и неговата група трябваше да опростят донякъде атмосферата на Юпитер, получените резултати са изключително обещаващи. Преди всичко се установи, че сравнително сложните органични вещества, каквито са аминокиселините или отделните части на дезоксирибонуклеиновата киселина — носителката на наследствеността, — при определени условия могат да възникват в гъста и бързо изменяща се среда.
„Бактериите от алкалния извор в планините близо до Ливърмор в Калифорния биха могли да живеят в атмосферата на Юпитер“ — съобщават в началото на ноември 1973 г. д-р Пол Дийл и д-р Кенет Суза от центъра Еймс.