Търговци на роби в космоса
- Автор: Браннер Джон
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Търговци на роби в космоса». Краткое содержание книги:
Триумфът на Талибранд се смени с внезапно отчаяние и той изкрещя. Слугите мигновено се втурнаха — двама му помогнаха да се вдигне на крака, а другите хванаха Хорн и насила му изтръгнаха меча.
Отначало беше твърде уморен, за да схване какво става. После постепенно започна да възприема, затвори очи и тихо изруга. От човек като Джен Талибранд не можеше да се очаква, че ще се бие честно докрай. Това личеше и от поведението на Мода. Гордо изправена, тя се приближи до девера си.
— Страхливец!
Говореше на английски, за да не остане никакво съмнение за кого са предназначени думите й. После се обърна към Хорн.
Талибранд гледаше Мода с горящи очи.
— Страхливец! Защо не заповядаш на чудовищата си да довършат твоята работа, защото ти си твърде слаб за нея? Защо не го направиш, а? — Тя тропна с крак и лицето й почервеня от гняв. — О, ако бях мъж!
— Ти си ненормална жена — студено й отвърна Талибранд. — Да се омъжиш за син на жена андроид! Отвращавам се от тебе и думите ти не ме засягат! — Плъзна поглед по лицето на Хорн. — Няма да го убия. Тъй като е андроидолюб, съм му приготвил друга, много по-лоша съдба.
ГЛАВА ХVI
Изморен от изтощителната битка, го помъкнаха през къщата в някакво мрачно помещение. Една старица дойде до него, отпуши шишенце със силно миришещо вещество и го тикна под носа му. Хорн веднага изгуби съзнание.
Когато дойде на себе си, беше тъмно. Чуваше мъжки гласове, които крещяха някакви команди.
Вонящ животински дъх го удряше право в носа.
Много по-късно — колко не можеше да определи — отново дойде в съзнание и установи, че се люлее в безтегловност между опънати въжета, които образуваха клетка.
Тук-там въжетата бяха изцапани с нещо влажно и като го помириса, Хорн отново изгуби съзнание.
За пръв и последен път обаче вдишваше наркотици, които му носеха небитие и умиротворение. При следващото си пробуждане вече лежеше на песъчлива почва под бледо небе. Въздухът беше свеж, хладен и приятен. Някой току-що го беше залял с кофа студена вода, а сега сурово му говореше:
— Спа достатъчно дълго! — Кофата издрънча на земята. — Ставай!
Хорн се подчини, стана, олюлявайки се, и бавно се огледа. Високо по бледото небе плуваха облачета. Местността също изглеждаше белезникава, ту тук, ту там блясваха светлинни зайчета. Вероятно това беше солено море. Отдалеч дочуваше шума на прибоя. Като облиза устни, разбра, че са го залели със солена вода.
Зад човека с кофата се извисяваше ръждив кораб, забил нос в небето. Около него обикаляха мъже и жени в еднакви сини дрехи с кинжали и огнестрелно оръжие на коланите си.
— Къде сте ме довели? — прошепна Хорн.
Мъжът с кофата се усмихна.
— По-далеч от Земята! — Беше облечен в същите сини дрехи и с отрупан с оръжие колан. — Но ще те изпратим обратно, не бой се! — Посочи с пръст: — Върви!
Хорн слепешком тръгна нататък. Обувките му се бяха втвърдили от солта и режеха краката му. Подобни на водорасли растения се увиваха около коленете му и се впиваха в кожата. Стигнаха до върха на дюната.
На около миля оттук имаше ограден лагер — блестящи колиби от блокове сол, боядисани в кафяво, а сред тях гигантски конус, от който се издигаше бледосин стълб дим и се разтапяше в небето.
Върху огньове вряха няколко котела, до всеки стоеше жена и разпределяше горещата течност. Хорн и спътниците му преминаха през двоен ред бодлива тел, която разделяше лагера на две части.
Погледът на Дери се мяташе от едната на другата страна. Момчетата бяха в едната част на лагера, момичетата — в другата. Бяха облечени само с пончо и кожата им беше бледосиня.
Както изглежда, нямаше нито един по-възрастен от дванадесет-четиринадесет години.
Но това не беше новоколонизиран свят. Тази планета сигурно се намираше далеч извън познатия Космос и колкото по-далеч от Земята беше…
Хорн си спомни картата, която проучваше в къщата на Диз. Там имаше планети, чиито слънца не можеха точно да се определят. Вероятно се намираше на една от тях.
Сега вече с пълно съзнание възприемаше заобикалящото го. Цялото тяло го болеше, беше вкочанено и покрито с рани.
Дясната му китка, както и коляното и глезенът на десния му крак бяха подути. Сигурно по време на полета се е блъскал насам-натам като чувал.
Там, където пътеките между двете части на лагера се пресичаха, го извика рязък женски глас. Настигна ги жена с властен израз.
— Това ли е момъкът, който Талибранд ни изпрати от Криу’н Дич? — попита тя и огледа Хорн от главата до петите.
Спътникът му кимна.
— Изглежда много жалък! — изсумтя жената. — С кой кораб го докарахте? С „Риналманс“ ли?