Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
В продължение на седем години, докато работех като инженер, не срещнах нито един работник, който да се е трудил заради партията или пък да е постигнал някакъв трудов успех заради нея. Въпреки че много успехи впоследствие бяха посвещавани на разни партийни събития. Перченето с работа и постижения съвсем не е в характера на нашия работник. Почти всички добри работници, които съм срещал, бяха хора скромни, не обичаха да парадират с това, което можеха да правят, макар че имаха явно самочувствие. Имаше някаква безсмислица в поемането на обещания в трудовото съревнование. Спомням си, веднъж бай Илия четеше лозунг, опънат от някого в неговия цех: „В чест на Девети септември обещаваме да работим качествено!“
„Да ги вземат дяволите! — избухна бай Илия. — Значи през останалото време могат и да не работят качествено! За какво им се плаща тогава? Обещават ми да изпълнят това, което е тяхно задължение!“
Но ако работниците не обичаха политиката и политическите въпроси, защото ги поставяха в положение на първолачета, които трябваше да повтарят и заучават чужди фрази, то безусловно те бяха респектирани от присъствието на партията. Всеки чувствуваше, че в голяма степен партията бе неговият работодател. Както затворниците във всеки затвор изпитват чувство на страх и зависимост от директора на затвора, така и нашите работници изпитваха чувство на страх и зависимост от партията, все едно кой я представляваше. Основното чувство за самосъхранение караше почти всички да се стараят да бъдат в добри отношения с членовете на партийното бюро, с най-активните комунисти, с директора и партийната организация в квартала, където живееха. Особено внимателни бяха отношенията с хора, за които се знаеше или пък се предполагаше, че работят за Държавна сигурност. От една страна, работниците се стараеха да нямат нищо общо с тях, а от друга страна, трябваше да ги търсят за разни услуги. Но отношенията между служителите на Държавна сигурност и обикновените хора у нас е една твърде голяма тема, на която по-нататък ще се спра изчерпателно.
Основната ми мисъл дотук е, че партията не създаде никакво ново, в творческия смисъл на думата, отношение на работника към труда и това е една от най-големите неистини, които от години слушаме. Наистина бе създадено с течение на времето ново отношение, но в точно обратния смисъл — че трудът е ангария, че работят само баламите, а тия, които имат ум в главата, си въртят синджирчето.
Доста време беше нужно на партията, за да развали естественото чувство за трудова отговорност, което сякаш бе вродено от години в нашия работник. Който има представа от живота на българското работничество преди войната, ще каже, че санкционирането на работници поради трудова немарливост, лошокачествена работа и несериозно отношение към професионалната сръчност беше твърде рядко явление. Както в много сериозни индустриални страни, старият наш работник чувствуваше като лична обида и срам допускането на грешки в работата. Съществуваше чувство, което се нарича професионална гордост и което чувство едва ли е често явление в съвременния български работнически свят.
Партията успя по твърде убедителен начин да внуши на работника, че не само добрата работа може да му помогне да спечели повече, а и властта, която произтича било от положението, било от връзките, с които човек разполага. Ако си някакъв активист, можеш и да не работиш добре, ще те издигат, ще ти дадат хубава служба. Ако си човек на началството, негово ухо и око, можеш и да не се престараваш на машината. Каквито и грешки да направиш, ще ги прикрият. Ако пък имаш силни и влиятелни роднини, твърде бързо ще напуснеш обикновената трудова работа и ще се настаниш някъде на началническо място, въпреки че нямаш нито квалификация, нито способности. Вместо оценката на труда, положен от работниците, да се извършва въз основа на неговото истинско качество, въз основа на това, което според Кодекса на труда работникът „знае и може“, това се правеше по линия на най-невъзможни и понякога абсурдни внушения. Ние повишавахме разряда на някого си само защото бил човек на района, ние давахме награди на хора, към които бяхме разположени. Пази Боже някой да разкритикува ръководството. Колкото и добър работник да беше, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде повишен. Спомням си веднъж, бях представил трима работници за награда, когато на заседание Киро каза: