Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа. Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили. Животът, който им бе предоставен, надминаваше далече провинциалните им фантазии. Те имаха власт, те се разпореждаха със съдбата на хора, които до вчера едва ли биха разговаряли с тях, те работеха в луксозни кабинети, получаваха модерни жилища, имаха привилегии, те бяха нещо. И всичко това те дължеха на партията. Без нея, при какъвто и да е нормален ход на историята, те биха си останали завинаги там, откъдето бяха дошли. Затова те служеха на партията, т.е. на нейното ръководство с цялата вярност и фанатизъм, с които бранеха собственото си благополучие.
Неведнъж чувах искрени декларации като: „Партията ме издигна, партията ме направи от нищо нещо! Без партията аз съм нула!“ Или: „Всичко, което имам, ми го даде партията.“ И това е абсолютната истина. Същевременно тези хора създаваха нещо като пример за подражание. Както Наполеоновите войници са знаели, че всеки от тях носи в раницата си маршалски жезъл, така и мнозина подобни граждани знаеха пътя на кариерата. Това беше втората голяма вълна на партийна корупция. Първата беше установяването на висшата партийна аристокрация.
Бедата в цялата тази работа е, че верността към партията беше най-малкото нещо, от което се нуждаеше производството. Машините не искаха да работят с лозунги, а с умни глави и сръчни ръце. Въпросните новоизлюпени по партийна линия началници, които донякъде съзнаваха и чувствуваха абсурдността на положението си, действуваха изключително по силата на инстинкта за самосъхранение. Тяхната главна и почти единствена цел и в работата, и в живота беше да се задържат на постовете, които имаха, да бъдат на власт и ако може, да отидат нагоре. Всичко, което те правеха, беше подчинено на този инстинкт. Като някакви индустриални еничари те приемаха сервилно и безкритично всякакви нареждания отгоре и ги провеждаха с фанатична настойчивост, без въобще да се съобразяват с възможности и реалности. Дълги години те съсипваха цели индустрии със своята некомпетентност, липса на опит и най-важно — с нечестно егоистично отношение. Те бяха лакоми, луди за успехи и не щадяха нито хора, нито материали, за да могат да докладват някакъв мним успех, който в края на краищата се оказваше, че е или фалшификация, или пък постигнат на невъзможно висока цена. В случаи на отговорности те страхливо се криеха зад гърбовете на своите попечители. Спомням си не един и два случая на разправии с подобни началства, при които с ужас установявах, че те не знаят въобще за какво става дума. Но те бяха верни и предани партийци и това беше най-важното. Години трябваше да минат, докато партията разбере, че тези верни и предани граждани всъщност нанесоха много повече вреди на стопанството и страната, отколкото всички истински и въображаеми врагове биха могли да нанесат. В армията, милицията и Държавна сигурност те можеха да виреят, защото там не се искаше нищо повече от вярност и послушание. Но в индустрията, в цялото стопанство, в търговията те бяха невъзможни. По-умните от тях обаче веднага се оградиха с добри и опитни технически съветници и специалисти, вслушваха се в тях и като действуваха внимателно между това, което се искаше отгоре, и действителността в предприятията, успяха поне да се предпазят от големи грешки.
Да бъдеш партиен член, това беше и все още е атестация за важна служба. Както днес, така и тогава за абсолютно всички що-годе сериозни постове се изискваше партийно членство. И беше твърде странно, когато внезапно над главата на един специалист се озоваваше някакво полуграмотно същество, което едва можеше да се подписва и важно клатеше глава за всичко, което му се казваше, без да разбира нито дума. Спомням си един от малцината по-честни директори, които имах. Той беше нисичък, много грозен физически човек, но с някаква природна добрина. Той извика нас, инженерите, при пристигането си и каза горе-долу следното: