Вярност в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Вярност в смъртта». Краткое содержание книги:
— Дали са някакъв адрес. — Тя посочи кутията и грабна якето си. — Да проверим какво има там.
— Ако тези хора наистина са очистили Майстора — замислено каза Пийбоди, докато вървяха към асансьора, — вече знаят, че сте поела разследването.
— Това не е някаква тайна. Разговарях с колегите от Ню Джързи, вчера отидох в работилницата му. Провери какво има на посочения адрес: апартамент, частен дом или някаква кантора.
— Слушам, лейтенант.
Качиха се в колата, Ив включи на задна скорост, направи завой и автомобилът полетя по улицата.
— Искам да видя картата на града — нареди тя на компютъра. — Ист Сайд, шести сектор. — Когато районът се появи на монитора, Ив кимна. — Така и предполагах. Там се намират складове.
— Сградата, която търсим, е стъкларска фабрика, превърната в жилищен блок. Според моята справка е необитаема.
— Може би адресът е фалшив, но те очакват да отидем там. Няма да ги разочароваме. С колко време разполагаме?
— Шест минути.
— В такъв случай се налага да полетим. — Ив натиска бутона за вертикално издигане, включи сирената и автомобилът се стрелна над колите, които се движеха към южните райони на града.
Тя зави на изток. Прелетя край складове, превърнати в жилища от млади хора, които ги предпочитаха пред апартаментите. Този квартал изобилстваше със заведения, прочути с високите си цени и хубавото си вино.
След няколко пресечки сградите се промениха — бяха мръсни, полусрутени и от тях сякаш лъхаше отчаяние. Несретата вървеше по тесните улици, въплътена в безработните и вонящи на мръсотия хора, в неудачниците и отчаяните.
На юг се извисяваха старите фабрики и складове; почти всички бяха изоставени. Тухлените им стени бяха почернели от дима, смога и времето. Стъклата на прозорците бяха счупени и късчета от тях блещукаха по улиците, които бяха затрупани от смет, а в пукнатините на бетонената настилка бяха поникнали плевели.
Ив спусна колата на платното, за миг огледа шестетажната тухлена сграда, полускрита зад желязна ограда. Порталът беше с ключалка, отваряща се чрез електронна карта, ала сега беше широко отворена.
— Май ни очакват. — Ив подкара автомобила през огромната порта, като оглеждаше зданието за признаци на живот. После спря и слезе, като отново се обърна към помощничката си.
— Колко време остава?
— Около минута — отвърна Пийбоди и също слезе. — Ще влезем ли?
— Не още. — Ив си спомни за ужасяващата работилница на Майстора. — Съобщи на диспечера къде се намираме и поискай подкрепление. Надушвам нещо нередно…
Разнесе се страхотен гръм, земята потрепери. Иззад счупените прозорци на сградата проблесна оранжева светлина. Ив изруга, сетне извика на помощничката си:
— Залегни! — Понечи да се скрие зад колата, в този момент въздухът като че се взриви и тя падна на колене.
Оглушителната експлозия едва не спука тъпанчетата й, а в главата й като че се разнесе вой.
По улиците се посипаха парчета от тухли. Димящата отломка се заби в земята на сантиметри от лицето на Ив, докато тя се опитваше да се изтъркаля под колата. Когато най-сетне успя, се блъсна в Пийбоди.
— Ранена ли си?
— Не. Какъв ужас, лейтенант!
Връхлетя ги вълна от нажежен въздух. Върху колата като тежки юмруци се сипеха отломки. Докато се мъчеше да си поеме въздух, Ив си помисли: „Навярно същото ще се случи, когато настъпи краят на света — ще бъде нетърпимо горещо, прашно и много шумно.“
Колата се поклащаше и подскачаше. Внезапно настъпи тишина. Тя усещаше само бученето в ушите си, чуваше хрипливото дишане на Пийбоди и туптенето на сърцето си, което сякаш искаше да изскочи от гърдите й.
Полежа още миг под колата, за да се убеди, че още е жива и че не й липсва някой крайник. Кожата й беше ожулена на колената и лактите. Докосна бедрото си и видя, че пръстите й са обагрени с кръв. Това не я уплаши, а я вбеси и тя побърза да изпълзи изпод колата.
— Да му се не види! Погледни возилото ми!
Купето на автомобила беше огънато и надупчено от падащите тухли, предното стъкло представляваше мрежа от пукнатини. В покрива зееше дупка колкото юмрук.
Пийбоди се изправи на крака и се закашля от парливия дим.
— Извинете, лейтенант, но и вие не изглеждате добре.
— Само драскотина е — промърмори Ив и избърса в панталоните си окървавените си пръсти, после намръщено огледа помощничката си. Лицето на Пийбоди беше почерняло от мръсотията, бялото на очите й изпъкваше като на негърка. Кепето й го нямаше, а косата й стърчеше.
Ив потърка лицето си, погледна почернелите си пръсти и изруга.
— Мама му стара! Това вече е върхът! Обади се на диспечера и съобщи за случилото се. След минута прекрасните обитатели на този квартал ще изпълзят от леглата си и ще се струпат тук. Искам незабавно мястото да бъде обкръжено от нашите хора. И още нещо…