За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Едно и също ли виждаме? Би трябвало да седнем и да сравним записките си, за да сме напълно сигурни, обаче мисля, че всичко е наред. Разбира се, има няколко неизбежни варианта: някои от приемащите виждат огненочервена покривка, други аленочервена, а трети вероятно възприемат други нюанси на червеното. (За далтонистите червената покривка има цвета на тъмносива цигарена пепел.) Някои виждат покривка с прави ръбове, други — с накъдрени като морска пяна. Романтичните души навярно ще добавят малко дантела — моля, чувствайте се свободни: моята покривка е и вашата покривка.
Видът на кафеза също оставя достатъчно пространство за индивидуални интерпретации. Първо, аз ви нахвърлях грубото му описание което върши работа, само ако виждате света през моите очи и измервате нещата с моите мерки. Лесно ставаме небрежни, когато правим приблизителни описания, но алтернативата е досадното вторачване в детайлите, което отнема цялото удоволствие от писането. Ами ако бях казал: „На масата има кафез, дълъг сто и пет сантиметра, широк шейсет сантиметра и висок трийсет и пет сантиметра“? Това не е проза, а упътване за употреба. В описанието е спестен и материалът, от който е изработен кафезът. Телена мрежа? Железни пръчки? Стъкло? Всъщност не е ли все едно? Всички знаем, че кафезът е прозрачен, а останалото е без значение. Най-интересното тук дори не е гризящият морков заек в кафеза, а цифрата на гърба му. Не е шест, не е четири, не е деветнайсет цяло и пет десети. Цифрата е осем. Това имаме пред очите си и всички го виждаме. Аз не съм ви го казал. Вие не сте ме питали. Не съм си отварял устата — вие вашата също. Даже не се намираме в същата година, какво остава за мястото… и въпреки това сме заедно. Близко.
Нашите мисли се срещат.
Изпратих ви маса с червена покривка, кафез, заек и цифрата осем, написана със синьо мастило. Вие получихте всичко това, особено синята осмица. Между нас се осъществи телепатичен процес. Никакви залъгалки с митични планини; истинска телепатия. Няма да раздувам излишно онова, което следва, но преди да продължим, искам да разберете, че не се опитвам да ви се харесам. Имаме да вършим сериозна работа.
Може да подходите към акта на писането с притеснение, с вълнение, с надежда или дори с отчаяние — чувството, че никога няма да успеете да пренесете на листа онова, което е в сърцето и ума ви. Може да се впуснете в писането със стиснати юмруци и присвити очи, готови да сритвате задници и да назовавате нещата със собствените им имена. Може би причината да пишете е, защото искате да накарате някое момиче да се омъжи за вас или защото искате да промените света. Това си е ваша работа, стига да сте концентрирани. Нека го кажа с други думи: „Никога не сядайте пред празния лист, ако не сте концентрирани.“
Не ви карам да се отнасяте със страхопочитание или сляпа вяра; не ви моля да сте политически коректни или да захвърлите чувството си за хумор (благодарете на Бога, ако го притежавате). Това не е конкурс за популярност, не е Олимпиада по морал и не е църква. Това е писане, по дяволите, не е като да миете кола или да нанасяте очна линия. Ако не можете да го приемете сериозно, няма да се спогодим. Ако не можете или не искате, сега е моментът да захвърлите тази книга и да се заловите с нещо друго.
Измийте колата например.
Сандъчето за инструменти
1
Това е една от любимите ми песни на Джон Прайн, може би защото и моят дядо беше дърводелец. За магазини и банки не знам, но Гай Пилсбъри построи доста къщи през живота си и прекара много години, за да се подсигури, че имението на Уинслоу Хомър17 в Праут Нек ще устои на напора на Атлантическия океан и суровите крайбрежни зими. Фаза обичаше да пуши пури, а не „Кемъл“. Чичо ми Орън, който също беше дърводелец, пушеше „Кемъл“. И когато Фаза се пенсионира, чичо Орън наследи старото му сандъче с инструменти. Вече не помня дали беше в гаража онзи ден, когато изтървах кухата тухла върху крака си, но най-вероятно се мъдреше на обичайното си място в ъгъла, където братовчед ми Доналд държеше стиковете си за хокей, кънките и бейзболната си ръкавица.
Сандъчето беше масивно и обемисто. Имаше три нива, горните две от които подвижни, като и трите съдържаха малки чекмедженца, изящни като китайски кутии. Разбира се, беше ръчна изработка. Летвичките от тъмно дърво бяха съединени с миниатюрни пирони месингови обкови. Капакът се затваряше с големи резета — в детските ми очи приличаха на резетата върху кутията за обяд на някой великан. Отвътре капакът бе подплатен с коприна, нещо доста необичайно за такъв предмет, но още по необикновена бе шарката: розово-червени „столистни“ рози, избледнели от смазочно масло и мръсотия. Отстрани бяха прикрепени големи, внушителни дръжки. Такова сандъче за инструменти не можеше да се купи в Уол-Март или Уестърн Ауто, повярвайте ми. Когато чичо ми го получи, откри на дъното му месингова гравюра на една известна картина на Уинслоу Хомър — мисля, че беше „Мъртво вцепенение“. Няколко години по-късно чичо Орън я даде на един специалист по Хомър в Ню Йорк, за да удостовери автентичността й, а след още няколко години я продаде на добра цена. Така и си остана загадка как Фаза се бе сдобил с гравюрата, но нямаше никаква тайна относно произхода на сандъчето — той си го беше направил сам.
17
Уинслоу Хомър (1836–1910) е един от най-големите американски художници, рисувал предимно акварели. — Б.пр.