За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Какво е писането
Телепатия, разбира се. Забавно е, кота се замислиш: от години се спори дали изобщо има телепатия и хора като Дж. Б. Райн са си блъскали главата да измислят надежден тест за доказване на този феномен, а при това непрекъснато се натъкваме на него — той ни е под носа като „Откраднатото писмо“ на господин По. Всички изкуства зависят до известна степен от телепатията, но според мен в литературата тя съществува в най-чистата си форма. Може би съм предубеден, но дори да е така, ще се придържаме към писането, защото именно за него ще говорим и разсъждаваме тук.
Аз съм Стивън Кинг. В едно снежно утро през декември 1997 година седя на бюрото си (онова под полегатия таван) и пиша първата чернова на тази глава. В ума ми се въртят разни неща. Някои грижи (лошото ми зрение, още не сме започнали коледното пазаруване, жена ми лежи болна с някакъв вирус), някои радостни вести (малкият ни син си дойде изненадващо от колежа, свирих на концерт с Уолфлауърс „Чисто нов кадилак“ на Винс Тейлър), но точно сега всички тези неща минават на заден план. Аз съм някъде другаде, на едно място под земята с ярка светлина и ясни образи. Това място съм създал за себе си през годините. То е място с перспектива. Знам, че звучи смешно и противоречиво — място под земята с перспектива, но при мен е така. Ако вие си избирате свое собствено място, може да го разположите на върха на дърво, на покрива на Световния търговски център или пък на ръба на Големия каньон. Това е вашият малък червен вагон, както се изразява Робърт Маккамън в един от романите си.
Тази книга трябва да излезе в края на лятото или началото на есента на 2000 година. Ако всичко върви по план, тогава вие ще сте се отдалечили доста от мен в потока на времето, плувайки надолу по течението… но може и да сте на вашето място с перспектива, приемателния ви пункт за телепатични съобщения. Разбира се, не сте длъжни непременно да сте там; в края на краищата магията на една книга не е обвързана с мястото. Когато пътувам, обикновено слушам в колата си книга (несъкратена версия, намирам, че съкратените аудиокниги са пълна скръб) и нося друга в багажа си. Никога не знаете кога може да ви дотрябва такъв път за бягство: когато висите на километрична опашка да си платите таксата за аутобана, през петнайсетте минути, докато седите в коридора на някой скучен университет и чакате да излезе асистента (когато точно в момента някакъв откачен студент заплашва със самоубийство, защото току-що е бил скъсан на изпита по основи на нещо-си), за да ви завери присъствията, в чакалнята на летището, в обществената пералня през дъждовните следобеди и, най-лошото, пред кабинета на лекаря, който така е объркал приемните си часове, че ви се налага да чакате половин час, само за да чуете някакво скалъпено утешение. Намирам, че в такива случаи книгата е жизненоважна. Ако ми се наложи да чакам известно време в чистилището, преди да ме пратят на едно или друго място, струва ми се, че няма да имам нищо против, стига да разполагат със заемна библиотека (която най-вероятно ще бъде заредена единствено с романите на Даниел Стийл и Пилешките супи на Джак Канфийлд, ха-ха, шегичката е за твоя сметка, Стив.).
И така, аз чета когато и където ми е възможно, но си имам едно любимо място, както навярно и вие. Място, където светлината е добра, а възприятията — обикновено изострени. За мен това е синьото кресло в кабинета ми. За вас може би е пейката на слънчевата веранда, люлеещият се стол в кухнята или дори леглото ви — божествено е да четеш в леглото, стига върху страницата да пада достатъчно светлина и да нямаш навика да си разливаш кафето или коняка върху завивките.
Та нека предположим, че вие се намирате на любимото ви място за приемане, а пък аз съм на мястото, откъдето предавам най-добре. За да сполучи малкия ни фокус, трябва да преодолеем не само пространството, но и времевото разстояние. То обаче не е сериозна пречка: щом и днес още сме в състояние да четем Дикенс, Шекспир и (с помощта на някоя друга бележка под линия) Херодот, навярно ще ни се удаде и скокът от 1997 в 2000 година. И така, да започваме: истинската телепатия в действие. Виждате, че не съм скрил нищо в ръкавите си и устните ми не се движат. Но вашите, най-вероятно.
И… внимание: пред мен има маса с червена покривка. Отгоре е разположен кафез с размерите на малък аквариум. В кафеза има бял заек с розов нос и обрамчени с розово очи. В предните си лапи държи парче морков и доволно гризе. На гърба му ясно личи цифрата осем, написана със синьо мастило.