Загубена любов, последна любов
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загубена любов, последна любов». Краткое содержание книги:
Кестенявите очи на Делери се присвиха, спирайки върху сериозното, зачервено лице на приятеля му.
— Да не би да намекваш, че би трябвало да се уплаша от последствията? Не, няма да споря с теб, драги… Още повече като се има предвид главоболието ти. Освен това… — тук Делери се усмихна простодушно — имам нужда от твоята помощ. Не за самото изпълнение на моя план, защото, както знаеш, това ще бъде детински лесно. Основното вече е направено и птичето е нетърпеливо да влезе в капана! Някога провалял ли съм се с жена? Или когато е трябвало да убия противника си? Този път той ще ме предизвика пред свидетели, без да ми остави друг избор, освен да… — разпервайки ръце Делери сви рамене — Схващаш ли какво се опитвам да ти кажа? Но имам нужда от информация за приятелите на мъжа, по-специално за онези, с които се е срещнал миналата нощ. Разбрах, че след операта си прекарал остатъка от нощта в една къща на улица „Бордо“.
Докато двамата млади мъже водеха този разговор, повечето от обитателите на разнебитената постройка, все още наричана Буден Хаус, вече бяха будни. Джини слезе по стълбите, за да потърси някое местенце в сенчестата градина, където да закуси, но за свое най-голямо учудване откри, че мащехата й вече я бе изпреварила.
Двете жени се спогледаха и Соня, която, като се изключат розовите петна от руж по страните, бе съвсем бледа, заговори първа.
— Няма нужда от церемонии. Седни — След това продължи със същия непринуден тон: — Слугите слухтят наоколо… за да клюкарстват, разбира се. Независимо от противоречията между нас, бихме могли да се преструваме, че нищо не се е случило, не мислиш ли? — Джини продължаваше да мълчи и кокалчетата на ръката на Соня, стиснала облегалката на стола, побеляха. — Съпругът ти не се е върнал, нали? А моят си легна едва преди два часа, разказвайки ми някаква невероятна история как цяла нощ бил играл карти. Сега здравата хърка.
Зад привидното спокойствие, изписано на лицето й, Соня се задъхваше от гняв. Как можеше Уилям да я прави за смях пред старите й приятели? Два дни поред да отсъства от къщи, без да й се извини дори само от приличие? А като си помислеше, че вчера я бе укорил, задето е позволила на трима по-млади мъже да я изпратят до в къщи. Не че господин Делери бе толкова по-млад от нея. Сам й бе признал, че въпреки младежкия си вид вече е превалил тридесетте.
Соня наблюдаваше заварената си дъщеря, която, все още необичайно мълчалива, се отпусна в стола срещу нея, промърморвайки само едно „О?…“
Навярно бе свикнала да се справя с подобни ситуации. Без съмнение вече си търсеше любовник, с когото да отмъсти на Стив. А съдейки по миналото й, Джини изневеряваше без каквито и да било скрупули. Нещо повече, тя винаги успяваше да се измъкне! Не е честно — разбунтува се вътрешно Соня. — Тя винаги успява да обърне нещата в своя полза!
Соня наблюдаваше почти злобно младата жена, която бе свалила шапката си и си вееше с нея. Джини изглеждаше така, като че ли не бе мигнала цяла нощ, което вероятно бе самата истина. Под очите й се бяха образували тъмни кръгове, които контрастираха с необичайната бледност на лицето й. Наистина ли си бе въобразявала, че ще успее да промени мъж като Стив Морган?
Докато си вееше с шапката, повече, за да е заета с нещо, отколкото, за да се разхлажда, Джини си мислеше за същото. Отгатваше настроението на Соня и потискания й гняв, но в края на краищата какво я засягаха те? Напоследък съвсем открито бяха възприели държание, подхождащо повече на съперници, отколкото на приятелки. Не, точно сега не бе в настроение да се доверява на Соня, нито пък да си разменя обвинения с нея. Не искаше да мисли — нещо, което бе правила през цялата нощ, докато лежеше будна в леглото.
Прислугата се суетеше наоколо, носейки в димящи чинии към сервираната за четирима маса. Джини нетърпеливо се пресегна за един горещ, пухкав кроасан, върху който цвърчеше разтопено масло. За пред прислугата тя рече с пренебрежителен тон:
— Закуските в Луизиана винаги ли са токова обилни? Как успявате да слагате и вдигате масата по няколко пъти дневно?
Соня сви рамене.
— Въпрос на навик. Човек свиква. — Прозрачно сините й очи срещнаха тези на Джини, след което продължи със същия равен глас: — Но свиква ли се с това да бъдеш пренебрегван и унижаван публично? Как се примиряваш с това?