Загубена любов, последна любов
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загубена любов, последна любов». Краткое содержание книги:
— Не се примирявам.
Прислужниците си бяха отишли, а с тях и необходимостта от дискретност. Твърде резкият отговор накара Соня да стисне устни.
— О? — натъртено рече тя. — Но нали все още си негова жена. Не пропътува ли целия път дотук само за да го намериш и да го убедиш да се съберете отново? Извини ме, ако съм си направила неправилно заключение, но…
Упоритото, гневно вирване на брадичката на Джини й бе твърде добре познато.
— Заключенията ти наистина са неправилни, но всичко това изобщо не ме интересува. Стив и аз… никога не си могла да разбереш онова, което става между нас, нали? И се съмнявам, че някога ще успееш. Той си прави своето, а аз — моето. Моля те, не очаквай от мен да бъда толкова разтревожена, колкото очевидно си ти! — Забелязвайки войнствените искрици в очите на Соня, Джини нетърпеливо добави: — О, хайде, стига! Какъв смисъл има да се караме? Мисля, че добре знаем мнението си една за друга. Защо да не оставим нещата такива, каквито са?
— Това е много лесно за теб, нали? Никога не си изпитвала неудобство от това да следваш собствените си прищевки, без да се съобразяваш с никого другиго… нито… нито с болката и скандала, които би могла да причиниш. Докато аз… ох! Както сама току-що каза, какво значение има всичко това? Моля, продължи закуската си. Аз мисля да пояздя.
По-късно Соня ясно си даде сметка за импулсивността на решението си. Не можеше да понася да седи с тази… тази малка уличница и да се разстройва от нейната арогантност. А и от последния път, когато бе яздила сама, наслаждавайки се на равния ход на коня и лекия ветрец, галещ зачервените й страни, бе изминало толкова много време. Да, трябва да бяха минали години, откакто за последен път бе поела по тази пътека, отвеждаща към отвесния бряг на реката. Сега обаче щеше да се постарае да избегне старата каменоломна.
След внезапното оттегляне на Соня Джини откри, че бе изгубила апетит. Нямаше нужда от много — кроасаните и черното кафе, обилно долято с коняк, й бяха достатъчни, в случай че не искаше да стане прекалено закръглена. Каква омразна мисъл! Джини донякъде съжаляваше, че се бе скарала със Соня — ободряващата езда бе точно онова, от което имаше нужда, за да започне отново да разсъждава трезво. Въпреки че цяла нощ се въртя будна в леглото, тя все още не бе взела никакво решение и нямаше план. С някакъв необичаен за импулсивния й характер фатализъм си бе дала сметка, че нещата не можеха да продължават така. Двамата със Стив трябваше да се разберат веднъж завинаги.
Аз наистина го обичам — помисли си тя и мисълта, че са били разделени толкова дълго време я изплаши. — Но ако продължим да живеем така, ще се унищожим, независимо от чувствата ни един към друг. А Стив — какво бе онова, което го караше толкова често да бъде далеч от нея — гняв или безразличие? Трябваше да узнае това и смело да посрещне последствията. Благодареше на бога за гордостта, която не й позволяваше да се преклони пред никого. Не, тя нямаше да избяга, както току-що бе направила Соня. И когато този път притиснеше Стив до стената, той щеше да се види принуден да й каже истината.
И истината ще ви направи свободни… Защо ли тази фраза така натрапчиво се въртеше в трескавото й съзнание, звънтейки като предупреждение?
Неведнъж се изкуши да се върне. Да каже на възрастния мъж, седнал на капрата с неодобрително изражение, че е променила решението си. Изражението му щеше да стане още по-критично, когато пристигнеха на адреса, даден му от Джини. За най-голям ужас на Соня постъпката й щеше да отприщи нови клюки. Но всичко това нямаше никакво значение, както упорито се опитваше да убеди сама себе си Джини. На всяка цена трябваше да разбере какво се бе случило.
— Тук — рече тя, с мъка изтръгвайки се от сладкия блян, който я бе люлял. — Моля, оставете ме тук. Няма нужда да ме чакате. Съпругът ми ще ме съпроводи на връщане.
Джини неволно си бе представяла най-различни ситуации, в които ще завари Стив — повече, за да се настрои срещу него, отколкото, за да обуздае гнева си. Единствената картина, която не си бе представяла, бе на спящия сам в широкото легло Стив.
Всъщност той не бе възнамерявал да прекара остатъка от нощта сам. Почти бе решил да каже на Джим Бишоп и на своя приятел Пако да вървят по дяволите. Проклет да е, ако след това не отидеше да открие Джини и да я накрая да се разберат веднъж завинаги…
Точно тогава се появи сънената Хортензия, която му донесе писмото. Дебел пергаментов плик с до болка познат печат… Съдържанието бе лаконично. Козът на Бишоп? Бе прекалено голямо съвпадение — появата точно в този момент на писмото от дядо му, препратено от Роналдо. Стив се опитваше да чете между редовете, когато внезапно го обзе непривично за него чувство на фатализъм. Изглежда, всичко го тласкаше към Куба. Но каква работа можеше да има там дядо му, неотложна работа, която можело да бъде свършена единствено от Стив. При това точно сега, по време на кървавата революция! Проклета да е глупавата му старческа гордост! Не можеше ли да изпрати Роналдо? Дядо му все още не се бе възстановил от преживяния сърдечен удар и не биваше да пътува сам.