Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Най-сетне открих онкологията, но не си спомних кой номер стая ми бе казала дежурната. Попитах една сестра и тя ме поведе по коридора. Пред една от вратите стоеше атлетичен японец в сив костюм и с къса военна подстрижка. Сакото му се издуваше под мишницата, а в едно от големите му уши забелязах слушалка. Докато се приближавахме, той ме погледна и аз се постарах да види и двете ми ръце.
Спряхме пред вратата. Докато пазачът ме обискираше, сестрата надникна вътре и каза на японски:
— Извинявайте, Ишикура-сан, имате посетител.
— Ии йо — отвърна отвътре немощен глас. Добре.
Сестрата ми махна с ръка. Телохранителят ме въведе, оставайки плътно зад гърба ми.
Тацу седеше в леглото, подпрян на възглавници и обкръжен от обичайната потискаща болнична машинария, с венозна система в ръката и кислородна тръбичка в носа. Бях го видял само преди месец, но сега изглеждаше отслабнал поне с десет килограма и много по-стар. Болестта го разяждаше отвътре и от пръв поглед ставаше ясно, че всички машини и венозни системи на този свят са безсилни срещу нея.
Отдясно на леглото седеше красива млада жена със спящо бебе в ръце. Дъщерята на Тацу, досетих се. При последната ни среща той ми бе съобщил, че му се е родил внук.
Почувствах се като натрапник, но Тацу ми махна с ръка.
— Хисашибури — изрече той с немощен глас. Отдавна не сме се виждали.
После кимна на телохранителя и човекът излезе. На езика ми напираха стотици лъжи, но нито една от тях не прекоси устните.
— Дявол да го вземе, Тацу — промърморих, като го гледах и клатех глава. — Дявол да го вземе.
Той кимна с усилие, сякаш искаше да каже: „Да, знам“, след това посочи жената до себе си.
— Дъщеря ми Каору. И внукът ми Арихиро.
Очите му бяха хлътнали, но в тях грейна усмивка. Поклоних се на жената и изрекох официално:
— Много ми е приятно.
Заради бебето тя не стана, но наклони глава.
— Слушала съм много за вас. Вие помагате на баща ми в работата му.
Озърнах се към Тацу.
— Опитвам се.
Тацу я упрекна:
— Не му казвай какво говоря.
Жената се усмихна.
— Само хубави неща.
Аз кимнах.
— Тогава навярно лъже.
Тацу се изкиска. Жената се изправи с детето в едната ръка и положи другата върху рамото на баща си.
— Трябва да отнеса детето у дома — каза му. — Да го нахраня и да го сложа да спи.
— Да — кимна Тацу. — Върви. Моят приятел не приказва много, но е добра компания.
С лека гримаса той се завъртя на една страна и жената доближи бебето до него. Тацу прошепна нещо в ухото на детето, после с нова гримаса се надигна и го целуна лекичко по челото. После се облегна назад и дълбоко въздъхна.
— Ще дойда утре — обеща дъщеря му и пак го докосна по рамото.
Тацу кимна.
— Да. Доведи и малкия.
— Разбира се — тя отиде до вратата и се обърна към мен. — Благодаря.
Нямах представа за какво ми благодари. Поклоних се и тя изчезна.
Тацу ме погледна и махна с ръка към стола.
— Да си поговорим, приятелю. Случайно да носиш хубаво уиски?
Седнах до него.
— Мислех, че си отказал пиенето. По заповед на жената.
Той ме изгледа с типичното си кисело изражение, запазено за моментите, когато се случваше да изрека монументална глупост, недостойна за коментар, и за момент отново заприлича на себе си.
— Е, вече няма значение, нали?
— Зле ли е?
Киселата гримаса отстъпи място на усмивка, сякаш това бе най-забавният разговор, който водеше от много време насам.
— А ти как мислиш?
Помълчахме. После попитах:
— Колко ти остава?
Той сви рамене.
— Може би няколко седмици.
Господи!
— Не могат ли?…
— Рак на стомаха. Последен стадий. Вече е в лимфните възли, в хранопровода… затова съм отслабнал толкова. Нищо не мога да хапна.
— Значи уискито нямаше да свърши работа.
Той се разсмя.
— Можех поне да го помириша.
Пак помълчахме.
— Предполагам, че все още искаш да премахнеш Ямаото — поде Тацу.
Не знаех какво да отговоря. Толкова малко време му оставаше, и ми се струваше нечестно да го прахосвам с подобни приказки. Но после осъзнах, че той иска точно това, може би се нуждае от него.
— Да, все още.
— Добре. Доставката ще пристигне в пристанище Уаджима.
— Уаджима…
— На полуостров Ното, префектура Ишикава. Японско море. Бандите избягват големите пристанища, защото там охраната е по-строга. Предпочитат тихи местенца като Фушики в Тояма, Минамата в Кумамото, Хосошима в Миядзаки.