Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Или пък той казваше истината, че е важно бебето, а не Мидори. Но жената така и не му бе съобщила, той е трябвало да узнае чрез някакви тайно направени снимки. Рейн твърдеше, че сам е объркал отношенията си с нея, но какво означаваше това? Нима ги беше объркал толкова зле, та Мидори да се опита да скрие от него съществуването на сина му?
Между страничните сведения, които й достави Боаз, имаше доклад, че бащата на Мидори е починал от сърдечен удар по-малко от месец преди тя да замине за Америка. Дребна подробност сама по себе си. Но Дилайла знаеше, че специалитетът на Рейн е „естествената“ смърт, че той планираше да предизвика сърдечен удар на своя обект в Макао, когато случайността за пръв път го сблъска с Дилайла.
Бе помолила Боаз да се разрови още малко и узна, че бащата Ясухиро Кавамура е бил дългогодишен служител в Министерството на строителството, което означаваше, че сигурно е бил затънал до шия в корупция. Не беше случайна фигура, а играч.
Дилайла мислено размести подробностите и постепенно започна да се оформя една възможна картина. Рейн и бащата на Мидори… Бе малко трудно за вярване, но нещо й подсказваше, че е истина. Но знаеше ли жената?
Ако подозренията й бяха правилни, значи разполагаше с ценен инструмент. Но и опасен. Трябваше да си помисли как да го използва и дали изобщо да прибегне до него.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна. На екрана не се изписа номер.
Силно раздразнена от собствените си празни надежди, Дилайла затвори книгата и взе телефона.
— Ало?
— Хей — обади се Рейн. — Аз съм.
Тя помълча с разтуптяно сърце, после попита:
— Как мина?
— Ами… малко се усложни.
— В какъв смисъл?
— Сега не мога да говоря за това.
— Защо? Слушам те.
— Просто не мога в момента.
— О, така ли?
Усети леда в собствения си глас.
— Стига, Дилайла, не ставай такава.
— Каква?
По дяволите, какво толкова имаше в него, та я караше да се цупи и капризничи като ученичка? Мразеше се за това.
След кратко мълчание той каза:
— Извинявай, Дилайла.
Сърцето й се разтуптя още по-силно.
— За какво?
Ново мълчание.
— Налага се да отскоча за няколко дни до Токио и да уредя нещо. Ще ти се обадя след това, бива ли?
Тя едва не отговори: „Колкото се обади след Барселона ли?“ Прехапа устни и вместо това попита:
— Какво ще правиш в Токио?
Пак мълчание. После той отвърна:
— Скоро ще ти се обадя. Дочуване. И затвори.
За момент тя се втренчи в телефона и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го запокити към стената.
Проклетник! Токио значи? Какво беше замислил, семейна среща ли? И какво искаше да каже с това „дочуване“? Дали всъщност не означаваше „сбогом“?
Просто я беше зарязал, нали? Двамата се сближаваха, тя се отваряше все повече и повече, но щом получи по-добро предложение, той веднага си плю на петите. Какво си мислеше, че може да се забавлява с нея, когато му скимне, а после да я зареже?
И то след рисковете, които бе поела, за да му помогне в Хонконг, и заради които сега си имаше неприятности. Проклет да е. Проклет!
Знаеше, че се поддава на чувствата, но в момента не даваше пет пари за това. Нямаше да седи сама на другия край на света, докато мъжете от нейната организация решават какво да правят с нея в службата, а мъжът на сърцето й решава какво да прави с нея в живота си.
Отново се замисли какво е накарало Мидори да скрие бебето от Рейн, какво е сторил той, за да предизвика такава реакция. После си каза: „Да върви по дяволите.“
Отиде до лаптопа и си направи резервация за следобедния полет на „Ер Франс“ до Ню Йорк. Ако се канеше да й върти номера, щеше да му покаже, че и тя владее тази игра.
12.
С Докс се срещнахме за вечеря в един японски ресторант на Томпсън Стрийт в Сохо, наречен „Поличба“. Беше хубаво заведение, тихо и сумрачно, с първокласна храна. След като си поръчахме суши и бира, аз обясних ситуацията в Япония, рисковете и евентуалните плюсове.
— Искам да те питам нещо — каза Докс, когато приключих.
— Добре — съгласих се, мислейки, че ще е нещо сериозно.
— Ами, в суматохата изобщо не ми обясни как е минало снощи, преди да забъркаш голямата каша.
Трябваше да си познавам човека.
— Добре мина — отвърнах.
— Добре ли? Какво означава „добре“?
— Ами, нали разбираш… добре.
— Говоря за дамата.
— Да, мисля, че мина добре.
— Дявол да те вземе, мой човек, трябва ли да ти пусна ток по топките, та да се разприказваш?
— Добре мина. Тя не ме изхвърли. Позволи ми да видя… сина си.