Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Всъщност нямаше защо да се изненадвам. Можех да споря с него, но в момента залогът беше по-голям от душата ми.
— Щом така предпочиташ — казах. Гласът ми сякаш долиташе от много далече.
— Това „да“ ли беше?
Изведнъж отчаяно ми се прииска да отвърна: Майната ти. Да му го кажа лично, както аз си знам. Но вместо това казах само:
— Да.
— Добре. За колко време ще ти трябват нещата?
— Най-много седемдесет и два часа.
Мълчание.
— Има ли риск нещо да се обърка и да ми пламне задникът?
— Не, ако всичко мине добре.
Той се разсмя.
— Господи, сега ми олекна.
— Да, и на мен — вметнах.
— Ще видя какво мога да направя. Обади ми се утре следобед.
— Ще ти пусна списъка и в сайта за обяви. Просто за да съм сигурен, че няма да пропуснеш нещо.
— Бива.
Оставих слушалката и я избърсах по навик.
Спрях в едно интернет кафене и пуснах списъка на екипировката в сайта, който използвахме. Вече нямах какво друго да правя, освен да се помъча да поспя.
Върнах се в хотела и си пуснах много горещ душ. Топлината прогони напрежението от мускулите ми и по-късно, когато се отпуснах в леглото, тялото ми омекна почти като гума. Но умът ми не искаше да се изключи. Непрекъснато си представях лицето на Коичиро и си спомнях как се сгуши в мен, когато го прегърнах. Дълго гледах в тавана и по някое време осъзнах, че също като Тацу нашепвам отново и отново: „Онегай шимасу“. Моля те. Моля те.
15.
В петък привечер Дилайла се събуди от дрямка в хотел „Мърсър“ в Сохо. По време на полета изобщо не бе мигнала, но в хотела заспа веднага след като си разопакова багажа. По това време в Париж бе ранно утро и сега тялото й се чувстваше готово за действие.
Тя дръпна завесите и погледна към онова, което управата на хотела наричаше „изглед към двора“. Всъщност гледката не беше лоша. Наистина имаше двор, красив под лъчите на почти пълната луна, а тя предпочиташе по-скоро да гледа двор, отколкото шумна улица.
Хотелът й харесваше. Беше малко упадъчен — портиер с черно поло и физиономия на кандидат за киноактьор, безплатни презервативи в банята и тъй нататък — но все пак в Сохо тия неща изглеждаха нормални.
Тя се изкъпа, изсуши си косата и сложи съвсем малко грим — спирала, руж и едва забележима очна линия, за да внесе драматична нотка. После няколко капки от любимия си парфюм, изработван лично за нея в „Герлен“. Слагаше от него, когато имаше среща с Рейн. Знаеше, че той харесва парфюма, и тази мисъл й доставяше удоволствие.
Мина в спалнята, извади дрехите, които смяташе да облече, и ги огледа: тесни черни джинси, твърдо да. Любимите й махагоново кафяви ботуши с висок ток, определено да. А сега горната дреха. Хмм, може би коприненото сако на „Шанел“, което бе купила от „Трите стъпала на Катрин Б.“ на улица „Гизард“; то несъмнено беше разкошно. Но… не, може би мънистената украса щеше да изглежда прекалено разкошно за джаз бар в Сохо. Значи… да, по-добре да си сложи болерото „Санта Еулалия“. То беше пищно, с шоколадовокафяв цвят, който страхотно отиваше на косата й, а щеше да върви и с джинсите. Рейн й го бе купил на „Пасенг де Грасиа“ в Барселона… тази мисъл също щеше да й доставя удоволствие. А отдолу… да, тъмнокафявата копринена камизола „Сабия Роза“, сутиен в същия цвят и прашки — изглеждаха секси дори както лежаха на леглото. Добре.
Беше свикнала да се приготвя за мъже, а не за жени, но когато облече всичко и застана пред огледалото, установи, че всичко е точно както трябва. Изглеждаше секси, но не крещящо, сякаш се беше облякла за собствено удоволствие, а не за да впечатли някого.
Взе коженото палто „Джекел“, което беше донесла, и слезе с асансьора до фоайето. Някои от гостите я загледаха, навярно се питаха дали не е от знаменитостите, с които се славеше хотелът. Бе свикнала с подобна реакция и обикновено почти не й обръщаше внимание, но този път й стана приятно. Продължи напред, като се правеше, че не забелязва погледите им.
Според уебсайта на Мидори тази вечер беше последното от четирите й седмични изпълнения в близкия „Зинк Бар“. Значи имаше да убие малко повече от час до втората част на програмата. Точно колкото да похапне. На ъгъла на Западен Бродуей и Брум Стрийт Дилайла намери едно заведение, наречено „Къпинг Рум“ с точно подходящата тиха, спокойна атмосфера. Поръча си салата, мариновани агнешки котлети и чаша червено вино. Докато се хранеше, продължи да размишлява, но не стигна до никакви изводи.
Когато привърши, измина пеш няколкото пресечки до „Зинк“. Надникна вътре, но втората част още не бе започнала и Мидори навярно беше някъде отзад. Неволно очакваше да види Рейн. Не знаеше кога заминава за Токио. Е, ако се появеше, толкова по-зле, да се оправя сам. Тя имаше не по-малко право от него да бъде тук.