В плен на магията

Викс беше гаджето на Джена и също бе вампир.

След миг обаче всеки намек за веселие изчезна от лицето й:

— Чух за Торн. Байрон успя да научи единствено, че тялото ти не е било открито. В продължение на почти цял месец нямахме новини и си помислих…

Прегърнах я отново.

— Зная — прошепнах. — И аз дълго време се страхувах, че ти се е случило нещо ужасно.

Тя се усмихна, отдръпна се и изтри нос с ръка.

— А после Байрон започна да получава странна информация… Разправяха, че си при Бранник.

— С тях бях — отвърнах.

Очите на Джена се разшириха, затова вдигнах ръка и я спрях, преди да е задала въпроса си.

— Дълга история. Обещавам да ти я разкажа от край до край, но по-късно. Съкратената версия гласи, че майка ми е Бранник, а аз съм нечестивото отроче на любовта между една Бранник и демон. В случая понятието „семейство с проблеми“ придобива изцяло нов смисъл.

Не можеше да й се отрече, че знае как да постъпва в подобна ситуация.

— Добре, по-късно — съгласи се тя.

— По-важният въпрос сега е защо сме в „Хеката“.

Джена обърна внимание на гъстата неестествена мъгла, на занемарената (всъщност вече бе по-правилно да се нарече „порутена“)сграда.

— Нещо ми подсказва, че не става дума за среща на випуска.

— И теб ли те грабна магическо торнадо и те захвърли тук? — попитах.

— Не, превърнах се в прилеп и долетях. Ново умение, научих го от Байрон.

— Ха-ха! — оцених шегата аз и леко я шляпнах по рамото.

Тя се усмихна в отговор.

— Да, всъщност стана точно както го описваш. Все едно нещо ме понесе през въздуха с милион километра в час. — После изражението й стана сериозно. — Що за магия беше това?! Огледай се, Соф. Тук сме поне сто човека. И всичките сме били пренесени от различни места, по едно и също време. Това не е просто силна магия, а нещо…

— Страховито — довърших аз.

Останалите ученици започнаха да се скупчват пред къщата и ме обхвана неприятното усещане, че всички чакаме някого — или нещо — да се появи от входната врата. Все едно бе съвсем нормално начало на учебната година и всеки момент госпожа Касноф ще застане на прага и ще обяви откриването на срока. Двете с Джена се постарахме да не се отделяме една от друга и останахме зад основната маса ученици.

Някой ме побутна по рамото. Притиснах се по-плътно към Джена, за да му направя място… но въпросния някой хвана ръката ми.

Още преди да се обърна, вече бях сигурна.

— Мерсер — усмихна ми се Арчър от височината на ръста си. — Каква приятна среща!

Колкото и да ми се искаше, не можех просто да го прегърна и разцелувам пред всички. Макар че изпитвах наистина огромно желание да сторя именно това. Задоволих се да преплета пръсти с неговите и да го придърпам по-близо до себе си.