Оказа се, че не съм сама на ливадата пред училището. Заобиколена бях от множество деца — може би над сто — които изглеждаха толкова уплашени и разтърсени, колкото и аз. На няколко крачки от мен бе застанала Тейлър, тъмнокосата зооморфка, с която може да се каже, че се бях сприятелила. Тя също ме забеляза и попита объркано:
После погледна надолу и се сепна при вида на училищната си униформа.
— А откъде дойдох аз? — добави по-скоро на себе си.
— Нямам идея.
Групата ученици край нас започна да шуми разтревожено и усетих, че объркването им заплашва да се превърне в паника. Съвсем близо две феи — реших, че са Навзикая и Шивайн — се прегърнаха. От крилете им се стичаха ярки сълзи.
Докато вървях през тълпата, долавях откъслечни разтвори. Много хора споменаваха „златиста светлина“ и „сграбчи ме от нищото“. Следователно, каквото и да се бе случило с мен, явно важеше за всички тук.
През последните няколко месеца бях преживяла какво ли не, но това бе напълно различно. Спрях и застанах като истукан в средата на поляната пред „Хеката“, облечена в училищната си униформа и заобиколена от бившите си съученици. Нямах представа какво да правя. С Бранник най-после бяхме изработили план — да отидем в Ирландия, до Лох Балах. Да се сдобием с куп демонично стъкло.
А да се озова обратно на остров Грималкин посредством някаква магическа телепортация — на място, което беше изчезнало, по дяволите! — въобще не влизаше в плана.
Завъртях се на пети и потърсих и други познати лица. Цялата местност бе обгърната от плътна мъгла и отвъд дъбовете, строени край алеята, не се виждаше нищо. Над главите ни белият диск на слънцето бе скрит зад сиви облаци.
Все още объркана, поех към къщата.
— Софи!
Обърнах се. Розовият кичур в косата й бе изсветлял, лицето й бе ужасно бледо, но това си беше Джена, която ми се усмихваше треперливо.
— Ето къде си била! — възкликна тя, сякаш раздялата ни бе траяла само няколко минути, а не няколко седмици.
Цяло чудо е, че не я повалих на земята — така се засилих към нея. Прегърнах я и сълзите й закапаха по ключицата ми. Аз самата трябваше да положа огромни усилия да не наквася цялата й коса, но всъщност и двете се смеехме.
— О, мъничката ми розова Джена — проплаках през смях, — никога през живота си не съм била така щастлива при срещата си с вампир!
Тя ме стисна по-здраво:
— И аз не съм се радвала толкова много на демон, който иска да ме смаже в прегръдките си!
В тази секунда не ми пукаше, че са ме довлекли обратно в „Хеката“ с помощта на някаква страховита тъмна магия, нито пък че най-вероятно ще намеря смъртта си. Джена Гюше жива, и беше тук, бяхме заедно. Всичко останало можеше да се оправи.
Когато се отдръпнахме една от друга, забелязах на врата й нов кръвен камък. Този бе по-голям и по-богато украсен от предишния. Джена проследи погледа ми и се разсмя, все още през сълзи. После повдигна леко камъка.
— Да, усъвършенствам се и се развивам — каза. — Получих го от Байрон, Той твърди, че е сто процента удароустойчив и няма начин да се счупи.
Повдигнах вежди, докато оглеждах изпитателно сложната изработка и финия сребърен обков на аметистовия медальон.
— Освен това е ужасно натруфен, но ако ще те предпази, аз съм „за“.
— Ще ти поръчам същия, на който да пише „Най-добри приятелки“ с руни, да речем.
Разсмях се. Не че беше чак толкова смешно, просто буквално се чувствах замаяна от облекчение, че я виждам.
