Пътят на дракона

Каналът по източната граница на скромния Голям площад беше задръстен от опадали листа, които преобразяваха повърхността на тъмните му води с мешавица от златни, червени и жълти краски. Гедер видя как от дълбините се надига костенурка и подава черната си глава над водата. Яркочервено листо се лепна за корубата ѝ. Костенурката се плъзна тържествено покрай повален дънер, който при втори поглед се оказа труп с подгизналата униформа на бившия принц — ванайски войник, докаран с каруца от бойното поле и изхвърлен в канала като послание към местните. Други трупове висяха на дървета в парка и покрай колонадите. Трети лежаха на стъпалата пред двореца, по пазарищата и на малкия площад със затвора-менажерия, където бившият принц понастоящем ядеше, сереше и зъзнеше от студ пред погледите на своите поданици. Ако не беше толкова студено, вонята на разложение щеше да е непоносима.

Веднага след като принцът бъдеше изпратен в изгнание, мъртвите щяха да бъдат събрани и изгорени. Някога тези трупове са били хора. Сега бяха политическа скулптура.

— Палиако!

Гедер вдигна поглед. Джори Калиам стоеше в другия край на площада, мръщеше се и му махаше да побърза. Гедер обърна гръб на костенурката и трупа и закуцука храбро по плочника. Антийските благородници се бяха строили и чакаха само неколцината закъснели като него. На голата земя пред тях седяха малкото оцелели градски първенци. Тимзински търговци и членове на гилдиите, първокръвни занаятчии и други такива. Дрехите на повечето се отличаваха с демонстративна имперска кройка, държането им беше като на почетни гости, удостоили с присъствието си религиозна церемония, а не като на хора покорени и озлочестени. Содай Карвеналин, секретарят на лорд Терниган, стоеше сам на каменната платформа срещу ванайските първенци и гледаше право напред със скръстени на гърдите ръце. Гедер не беше говорил с него от онази нощ, когато се бяха напили заедно. Нощта, когато Клин беше изгорил книгата му. Отърси се от спомена и зае мястото си.

Опитваше се да не забелязва новите хубосии наоколо, ала беше невъзможно. Плащът на сър Госпи Алинтот беше закопчан с брошка от лъскав рубин в сребърен обков. Мечът на Созлу Верен се беше сдобил с ножница от драконов нефрит и пожълтяла слонова кост, антика на стотици години. Златна верига се виеше около врата на Джори Калиам, толкова тежка, че сигурно струваше повече от месечния приход на всички имения Ривънхолм. Дрехите им бяха изпрани, ботушите им лъщяха дори на сивкавата, прецедена през плътните облаци светлина. Военните аристократи на Антеа се бяха накичили гордо с най-новото си завоевание. Гедер сведе поглед към тънкото си бастунче. То му беше единствената военна плячка, значи би трябвало да се гордее с него.

— Какъв ден, а? — каза Гедер и погледна към ниските сиви облаци. — Сутринта дори преваля сняг. Пак добре, че не сме в поход. Макар че скоро и това ще стане, предполагам? По обратния път, за да се поклоним на краля.