Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Аз отговарям за този керван! Какво искате?
Маркъс разкърши рамене да отпусне мускулите си. Осем разбойници на светло и неизвестен брой поддръжници в гората. Половината от осемте бяха на коне. Той имаше осмина, от които шест — на коне. Това му даваше незначително номинално предимство, но стигнеше ли се до бой, неговите хора нямаше да издържат и две минути. Надяваше се тимзинът да не ядоса разбойниците прекалено.
— Аз съм лорд-рицар Тирентоа — каза разбойническият главатар достатъчно високо, за да стигне гласът му до тях. — Вие пътувате по моя път и трябва да си платите дължимата такса.
Маркъс се плъзна назад върху капрата. Желанието да завърти очи се бореше за надмощие с тежестта в стомаха му. Конникът може да беше измамник и самохвалко, но разполагаше с мечове и лъкове.
— Това са драконови пътища — извика водачът на кервана. — А ти си един нахален малоумник в крадена броня. В Биранкор няма рицари ясуру.
Е, това едва ли можеше да мине за дипломатичен подход, помисли си с разочарование Маркъс. Смехът на разбойническия главатар беше силен и фалшив. Маркъс сложи ръка върху дръжката на меча и се замисли как да излезе от тази ситуация с минимум трупове на сметката си. Ако актьорите нападнеха стрелците по фланговете на кервана, току-виж бандитите се уплашили и духнали. Така за него щяха да останат четиримата на коне. Ярдем се появи тих като сянка. Държеше лъка си. Значи по двама конници за всеки. Освен ако сред дърветата нямаше още.
— Денят, когато ще вдигнеш бунт и ще поемеш командването? — попита под нос Маркъс.
— Няма да е днес, сър.
Водачът на кервана крещеше, а лицето на фалшивия рицар придобиваше зеленикаво-бронзовия оттенък, който при ясурите означаваше гняв. Маркъс се смъкна от фургона и тръгна напред. Конниците не го забелязаха, докато не наближи бялата кобила на тимзина.
— Колко искате? — попита Маркъс.
И тимзинът, и ясуруто го погледнаха с еднакъв гняв.
— Простете, че прекъсвам изискания ви и високоинтелектуален спор, но колко точно искате?
— Покажи малко уважение, момче — каза главатарят на бандитите.
— Колко искате, милорд — каза Маркъс. — Защото ако погледнете по-внимателно кервана, ще видите, че нямаме много. Освен ако негово благородие и любезните съратници на негово благородие не са склонни да приемат таксата си във вид на желязна руда, боя се, че почти нямаме какво друго да предложим.
— Не говори от мое име — изсъска тимзинът.
— А ти не ни слагай главата в торбата — отвърна Маркъс със същия тон.
— Ти кой си, първокръвни? — попита ясуруто.
— Маркъс Уестер. Командвам охраната на този керван.
Този път смехът не беше толкова изкуствен и се сдоби с компания в лицето на другите конници. Главатарят на бандитите поклати широката си глава и се ухили. Езикът му беше черен, зъбите — остри като игли.
— Ти си Маркъс Уестер?
— Същият.
— А. А онзи отзад трябва да е лорд Хартон, който се е завърнал от мъртвите. Добре, в такъв случай аз ще съм Дракис Гръмовран.
— Също толкова вероятно, колкото лорд рицар Някой-си — каза водачът на кервана.
Маркъс не му обърна внимание.
— Значи сте чували за мен.
— Бях при Уодфорт и повече обиди няма да търпя — заяви ясуруто. — Всичките ви пари. Цялата храна. Половината жени. С останалото можете да си тръгнете по живо по здраво назад към Ванаи.
— А ти можеш да си навреш претенциите където слънце не огрява — отвърна водачът на кервана.
Ясуруто посегна към меча си. В същия миг нечий глас избумтя иззад тях.
— Ние. Ще. Минем.
Майстор Кит стоеше на покрива на готварския фургон. Черно-лилавите роби на демонския крал Оркус го обвиваха като втвърдили се сенки, в ръката си държеше жезъл с череп на върха. Когато актьорът заговори отново, гласът му стигна до тях като да идваше от самия въздух наоколо.
— Тези хора са под моя защита. Никакво зло не може да ги застигне.
— Що за простотия е това, мама му стара? — каза ясуруто, ала в гласа му се беше промъкнало известно безпокойство.
— Никакво зло не може да ни застигне — повтори майстор Кит. — Стрелите ви ще се отклонят. Мечовете ви ще окаменеят. Нямате сила тук.
Маркъс погледна главатаря на бандитите. Объркване и тревога кривяха лицето на ясуруто.
— Т’ва са пълни глупости — рече един от тримата конници зад него, но гласът му трепереше колебливо.
— Кой е този? — попита главатарят.
— Моят хитрец — отвърна Маркъс.
— Чуйте ме — извика майстор Кит и сякаш цялата гора притихна. — Дърветата са наши съюзници, дъбовата сянка е наш щит. Нищо не можеш да ни направиш, момче. Ние ще минем.
Ледени тръпки плъзнаха по гръбнака на Маркъс. Личеше си, че демонският крал Оркус има същия ефект и върху разбойниците. Изпълни го предпазлива надежда.