Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Терниган извика нещо през рамо и роговете прозвучаха отново, толкова отблизо и толкова силно, че звукът беше като юмрук в корема. Гедер отвори очи — не знаеше, че ги е затворил. Някакви хора се движеха около него. Рицари на коне, които се юрваха вкупом на запад. Поне на него му се струваше, че е на запад. Лорд Терниган беше до него и го държеше здраво над лакътя.
— Можете ли да се сражавате, сър? — попита го сякаш от другия край на света главнокомандващият на имперската армия.
— Мога — каза Гедер и се извърна на седлото си. Хлъзгав от кръвта, кракът му се изхлузи от стремето. Разкаляната пръст се надигна, но светът потъна в мрак преди калта да го погълне.
Маркъс
По пладне керванът спря на полянка с широк бавен поток. Кльощавото момче, май Микел му беше името, седеше до Ярдем на един повален дънер. Като тралгуна, и то беше разкопчало кожената си куртка на шията. Двамата се наведоха едновременно над чиниите си с боб и наденица. Момчето държеше раменете си така, сякаш носеха товар от мускули, каквито всъщност не притежаваха, а в движенията му се долавяше бавна, предпазлива сила, която липсваше в крехкото му телосложение. Ярдем килна леко глава настрани и надолу да погледне към Микел. Със същата сериозност момчето килна глава настрани и нагоре.
— Капитане — каза Ярдем, ушите му бяха прилепнали към главата. — Кажи му да спре.
Маркъс, седнал с кръстосани крака на земята, преглътна усмивката си.
— Какво да спре?
— Прави го от дни, сър.
— Държи се като войник, това ли имаш предвид?
— Държи се като мен — каза Ярдем.
Микел изсумтя гърлено. Маркъс се закашля, за да скрие напушилия го смях.
— Наехме тези хора да се преструват на войници — каза той.
— И те точно това правят. На кого да подражават, ако не на нас?
Ярдем изсумтя и се обърна да погледне момчето и когато срещна погледа му, нарочно помръдна дългото си ухо.
Гората тук беше основно от дъб и ясен, дърветата високи по десетина човешки боя, че и отгоре. Преди години явно бе имало пожар, който бе опърлил кората на дърветата и бе разчистил шубраците, но изобщо не беше стигнал до високия балдахин от клони. Маркъс си представи как димът се издига през свежата лятна зеленина. Сега земята край пътя беше влажна, опадалите листа бяха почернели и гниеха бавно, превръщаха се в плодородна почва за идните семена. Само листата, опадали на пътя, бяха сухи. В източния край на полянката каменна статуя на ококорен южнярски крал с бойни доспехи и шестовърха корона беше погребана наполовина в ствола на гигантски дъб. Старата кора беше погълнала част от тържественото лице на южняря, корените бяха надигнали широкия каменен постамент. Лиани обгръщаха каменните рамене. Маркъс нямаше представа в чия чест е била издигната статуята.
Вече почти седмица керванът се движеше с добра скорост. Пътят беше оживен, местните фермери поддържаха части от него в прилично състояние, но имаше участъци, дълги цели левги, където драконовият нефрит беше покрит с окапали листа. Тропотът на конски копита и скърцането на фургоните и каруците бяха толкова силни по време на преходите, че обезсмисляха всеки опит за разговор. Водачът на кервана беше сравнително поносим като за религиозен фанатик. Засега Маркъс издържаше стоически откъсите от светите писания, които тимзинът им четеше по време на вечеря, а когато темата се случеше особено непоносима — проповеди за семейството, за децата, за това колко справедлив бил Бог или за друго, което събуждаше болезнени спомени за случилото се с жена му и дъщеря му, — Маркъс си изяждаше тихо вечерята, после ставаше от мястото си до огъня и дълго се разхождаше напред по пътя. Обясняваше, че искал да разузнае обстановката, и така си спестяваше негодуванието на тимзина. Случваше се други пътници да се присъединят към кервана, но не задълго — достатъчно бе Ярдем или самият той да ги изгледат изпод вежди, за да си продължат мирно и кротко сами по пътя. Като се изключи, че бяха изминали едва четвърт от разстоянието до прохода, който бележеше границата на Биранкор, засега работата не им създаваше никакви проблеми.
Маркъс бавно сдъвка последното парче наденица. Дузината фургони запълваха половината полянка, конете и мулетата се хранеха от овесени на шиите им торби със зоб, каруцарите ги разпрягаха поред и ги водеха на водопой при потока. Повечето каруцари си разбираха от работата. Старецът, който караше желязната руда, беше малко глух, а момчето с вълнените платове и високата каруца или беше неопитно в занаята, или беше малоумно, или и двете, но с изключение на тях двамата другите се справяха прилично. А театралната трупа се беше оказала истинско попадение. Ако съсредоточеше погледа си върху дърветата, пренебрегвайки мотаещите се по поляната хора, пак можеше да разпознае от раз охраната с периферното си зрение само по типичната клатушкаща се наперена походка.