Внимавай в картинката

Дванадесет

Амелия шорс беше градче с четири хиляди души през по-голямата част от годината и дванайсет хиляди по време на туристическия сезон. Точно сега, през пролетта, къщите за гости бяха прясно боядисани, „Уенди“ и „Макдоналдс“ назначаваха усмихнати служители, а ресторантите по крайбрежната улица разстилаха раирани покривки върху изнесените навън маси.

Вече бяха се появили и първите туристи.

Тълпите прииждаха.

Докато се разхождаха по тротоара — с Атлантическия океан от едната им страна и улицата от другата — Четири каза на Медоу:

— Магазините набират скорост за разгара на сезона, така че преди туристите да се изсипят тук, редовните слизат до „Ана“ да хапнат на обяд и остават за десерт, кафе и да разменят по някоя клюка.

— Кои са редовните? — Тя беше обърнала глава към плажа. Никога не беше идвала на Източното крайбрежие, но без значение къде се намираха, крайбрежните градчета изглеждаха еднакво и миришеха еднакво. Вълните се къдреха, а плажуващите бършеха пясъка, полепнал по подгизналите им от лосион кожи. Магазините подканяха с ярки бикини и сложни хвърчила, закачени на прозорците. Туристите се шляеха по крайбрежната, търсейки сянка, скрили твърде късно почервенелите си рамене от изгарящото слънце.

Тя не се вписваше тук; в знак на протест срещу Девлин беше облякла копринена рокля на цветя и жълти сандали с каишки, и сега бризът повдигаше палаво полите на роклята й, а тя трябваше да придържа с ръка широкополата сламена шапка на главата си, за да не излети.

— Редовните са местните. — Четири махна с ръка на един от продавачите. — Хората, които работят тук.

— Местните са старите задници, които са притежавали целия град и все още контролират градската управа. — Девлин вървеше зад тях и думите му до такава степен не се връзваха с безизразния му тон, че Медоу се обърна и тръгна заднишком, за да го погледне.

Беше облякъл избелели джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави. Приличаше на строителен работник — като се изключат тъмните му сардонични очи, които я гледаха така напрегнато.

Възможно ли беше да вижда през роклята й? Не, не; горнището и полата бяха ленени, подгъвът стигаше до средата на прасците и той може би не се радваше особено, че тя не се е подчинила на нареждането му да обуе джинси, но пък явно оценяваше плавната линия на раменете и шията й.

— Не обичаш старите задници — каза тя.

— Винаги са искали да спрат прогреса.

— А прогресът си ти — допусна тя.