Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Парашкевов въобще нема време да отговори на тоя гняв. Гостенинът пъргаво изнесе грамадата си на чардачето и без да се здрависа, обиден, профуча към светлината, която идеше от кухнята. Парашкевов не погледна дори след него, проточил бе шия към двора и ето че от тъмнината изплува бялото лице на Калия, а след това изникна и черната й рокля. И докато още се качваше към нас, Парашкевов протегна десница, пое ръката й и се наведе да я целува. Може би половин минута стоя той така прегърбен, с голо теме и разпилени сиви коси до раменете, мършав и раздърпан, без една дума да отрони, а Калия Дамянова Калева повтаря: „Косик! Косик!… Косик! Косик…“

Четири или пет пъти произнесе името му, ама по различен начин, с различни извивки на гласа и потрепвания, сякаш ноти имаше пред себе си и по тях изпя малка тъжна песничка. Дори аз, серсеминът, разбрах в оня момент какво му казва тя чрез едното само именце. „Какво стана с тебе, Косик, какви мъки преживя в затвора, мили? — питаше го Калия. — И колко си остарял, колко си се запуснал, Косик! Защо? А помниш ли какви бяхме и как се обичахме?! Ще ми простиш ли, Косик, че те изоставих тогава и не дойдох досега при теб? Ето ме, връщам се същата… Прости ми, Косик!“ Това или нещо подобно съдържаше песничката, а той, с дългата целувка и превития гръб, само едно нещо отвръщаше: „Прощавам ти и отдавна съм ти простил!“

Неудобно ми стана да присъствам на тоя безмълвен разговор, дръпнах се в коридора, помамих с глава и Михалис да ги остави и не знам казаха ли си нещо друго с думи Калия и Парашкевов. В кухнята ние първи влязохме при Станев. Той се бе разположил, разкопчал се, хвърлил бомбето на масата и барабани по нея. Щом ме зърна, размаха пръст срещу мен.

— Ей, шпионче — вика, — мъдете ще ти откъсна!

На шега го казва, ама аз се изрепчих:

— Хайде да не се задавиш! — отвръщам. — Ще ги откъснеш!

Захили се мрачно Станев, мръдна катеричата опашка и златни зъби се видяха под нея. „Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще видят зор.“ Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.

Седнахме ние с Михалис на миндера, по-далеч от гостенина, и до последно цялата наша компания, ако може да се нарече тъй, си остана в кухнята. Тая кухня не приличаше на днешните кутийки по панелните блокове. Широко помещение беше и креват с пиринчени топки имаше в него, голям миндерлък, маса и столове, долапи цяла стена, високи до тавана, а най-видно място заемаше готварската печка за дърва и въглища. До нея сандък за горивото, тенекиена кутия за машите и ръжена, отгоре й висят лъжици и бъркалки, рафтове се точат настрани с чинии, купи и сахани. И още много празно място оставаше да се разтъпче човек, да се разходи напред-назад, ако поиска. Навремето хората главно в кухните живееха, по-удобно беше всичко да им е под ръка и Парашкевов не ни покани да се местим другаде, макар в къщата да имаше и гостна стая.