Сити

За момент замълчахме. Следях как Изабел ловко отделя месото на рибата си от костите; пак бе прехапала съсредоточено долната си устна. Кожата й блестеше на светлината на свещта.

— Ник, съжалявам, че бях малко студена към теб в началото — проговори тя. — Не беше много почтено от моя страна. А и това няма нищо общо с теб. Нищо. Работата просто е там, че съм имала проблеми с мъже от „Декер“ по-рано и не бих искала това да се повтаря.

— Разбирам. — Спомних си какво ми беше казал Джейми за нея и Едуардо. Как беше възможно жена като нея изобщо да има нещо общо с него?

— Твоят приятел Джейми например.

— Джейми?

— Да. Той не спира да ме кани на вечеря. Два пъти се опита да ми пуска ръка.

— О, това е нищо — изсмях се. — Просто е флиртувал. Бракът му е много щастлив. Няма какво да се страхуваш от него.

— Аз съм бразилка. Знам всичко за флиртуването. Винаги мога да позная дали даден мъж само се забавлява, или наистина си е наумил нещо. Можеш да ми повярваш, но приятелят ти Джейми си е поставил това за цел.

Изгледах я остро. Явно грешеше.

— Не. Той открай време обича да се закача. Просто иска да си докаже, че все още го бива, това е.

— Ник, според мен той иска много повече.

Поклатих глава.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Добре. Той е твой приятел. Ти го познаваш най-добре. Просто се радвам, че не съм му съпруга.

Въпреки протестите ми Изабел бе успяла да посади няколко семена на съмнение. Всъщност защо Джейми ме бе предупредил да внимавам с нея? Дали се бе пуснал и тя го бе отхвърлила? Тогава нещата ставаха ясни. Но Джейми беше добър приятел, също и Кейт, и аз просто не допусках мисълта, че там може да има нещо като изневяра. Ако това означаваше да си заровя главата в пясъка, така да бъде.

Изабел видя съмнението и раздразнението ми и сложи ръка върху моята.

— Съжалявам, не трябваше да ти го казвам. Просто след Марчело вече съм станала… — Тя спря за момент. — След Марчело неверните мъже вече трудно могат да ме впечатлят или привлекат. Възможно е малко прибързано да съм осъдила Джейми. Моля те да ми простиш.

Това поне не беше трудно.

— Прощавам ти.

От тук нататък разговорът ни вече се понесе гладко.

По някое време след полунощ се изсипахме от ресторанта и се запътихме към морето. Пресякохме шосето, пробихме си път през тълпата покрай него и се насочихме към водата.

Вървяхме покрай самата вода, която хвърляше милиарди искрици — отражения от мощното осветление по шосето. Събухме си обущата и тръгнахме по ивицата мокър пясък. По-силните вълни заливаха глезените ни. От едната страна беше тъмното море, а от другата — животът и светлините на Ипанема. Красотата на нощта ни поглъщаше отвред. Исках да говоря неспир с Изабел за този бряг.