Сити

Докато стигнем колата, вече бях вир-вода, сгорещен и уморен до смърт. Също така бях страшно обезсърчен. Повдигаше ми се.

— Знаеш ли, твоята сделка за фавелите няма да промени нещата — казах. — Няколко нови пътища и разкрасени фасади не ще помогнат на тия деца.

— Знам — въздъхна Изабел. — Но това е само началото. Нали все трябва да почнем отнякъде. — Тя се обърна и погледна към хълма през затъмнените стъкла на колата. — Дълбоко в душата на тази страна лежи стаена болест. Това е някаква бруталност. Също като вирус е. Той се предава от поколение на поколение, от дете на пласьор на наркотици, от него на полицай и накрая от него на детето. Корделия се мъчи със симптомите. Аз бих искала да си мисля, че нещо подобно на проекта „Фавела Байро“ ще се залови с причините. Но след като видя дете като Евклид, просто вдигам ръце. Понякога се чудя защо просто и аз не си затворя очите за проблема като всички останали. Но ние сме длъжни да опитаме. На всяка цена трябва да опитаме.

— Евклид е малко странно име за момче, не мислиш ли?

— Бразилците проявяват голямо въображение при кръщаването на децата си — отвърна тя, — особено във фавелите. Корделия например се грижи за едно петгодишно изпосталяло детенце на име Марк Аврелий.

Усмихнах се, но само за кратко. Как можеше да съществува такова нещо в една все пак цивилизована страна като Бразилия? Как толкова много приказно богати хора можеха да съжителстват с такава мизерия? Човек не можеше да обвинява всички бразилци за това — и наистина, много от тях, като Корделия и Изабел, изпълняваха гражданския си и морален дълг. И въпреки това бях ядосан, ядосвах се и на себе си, защото приемах онова, който бях видял преди малко. Но какво можех да направя? Какво би могъл да направи който и да било на мое място? Жадувах за простите отговори от моето далеч по-наивно минало.