Тъмен пламък

Оглеждам го внимателно и с наслаждение: фините черти на лицето му, тъмната лъскава къдрица, която пада в очите му. Мисля си колко е елегантен и привлекателен, колко благороден изглежда. И че този външен вид наистина му подхожда, че разкрива истинската му същност — много по-добре, отколкото избелелите дънки и черните мотористки обувки.

— В такъв случай как е възприела Дрина? Имам предвид Мария-Антоанета — питам го, припомнила си пълното великолепие на млечнобялата й кожа, изумруденозелените очи и прекрасната коса с цвят на пламък — красавица, която спира дъха.

Чак когато произнасям думите, осъзнавам, че всъщност водя разговор за злата бивша съпруга на Деймън, без да усещам дори намек от обичайната си ревност. И това не се дължи само на магията на Съмърленд — просто наистина и напълно съм се помирила със спомена за нея.

За нещастие обаче Деймън не е наясно с новопостигнатото ми душевно спокойствие — което вероятно обяснява притеснението в очите му и мрачното му изражение. Вероятно се чуди дали отново не подхващам старата история, след всички усилия, които положи, за да се почувствам по-добре, след всичко, което ми показа и което направи.

Аз обаче само се усмихвам и го подканям да надникне в ума ми, да види сам, че попитах само от любопитство. У мен няма и следа от ревност.

— Дрина и Мари не се интересуваха особено една от друга — отвръща той, явно облекчен от промяната в чувствата ми. — Всъщност повечето пъти идвах сам.

Поглеждам го и си представям всички красиви — и свободни — жени, които със сигурност са замирали в мига, в който той влиза в помещението без партньорка до себе си… и отново, точно както преди малко, не чувствам нищо.

Всеки има минало. Даже аз, както изглежда. Единственото, което в действителност има значение, е, че той ме обича. Винаги ме е обичал. Прекарал е последните четиристотин години да ме търси. И аз май най-накрая схващам какво огромно значение има това.

— Нека да останем тук завинаги — прошепвам му, придърпвам го и покривам лицето му с целувки. — Да се нанесем в това невероятно място, а когато ни омръзне — ако ни омръзне — ще си проявим ново.

— Можем да направим същото и вкъщи, нали знаеш? — Поглежда ме той с дълбоките си нежни очи и заравя пръсти в косата ми. — Можем да живеем, където си поискаме… да имаме, каквото си поискаме… да отидем, където пожелаем… в момента, в който завършим гимназия и напуснеш Сабина.

Той се разсмива, но аз, макар да му пригласям, го правя със съзнанието, че нещата не стоят точно така.

В действителност не мога да имам това вкъщи.

Не и след заклинанието, което направих.

Докато открия начин да го разваля, това е единственото място, където мога да се държа така, да се чувствам по този начин. Тази магия ще се разпадне в мига, в който мина през портала.