Тъмен пламък
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-855-9
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъмен пламък». Краткое содержание книги:
Преди да е станало прекалено късно, тя се обръща за помощ към Джуд и рискува всичко, което познава и обича, за да спаси себе си и бъдещето си с Деймън.
— Хевън, това е лудост! Как изобщо може да ти хрумнат такива неща? — питам я и стреснато я оглеждам.
Макар да е все така дребна, макар изобщо да не е пораснала на височина, имам чувството, че миниатюрната й фигура е някак по-ясно изразена. В по-добра форма, с по-ярки цветове и по-подчертана мускулатура. Прилича на малка черна пантера в плътно прилепналите си черни кожени панталони, черното дантелено бюстие и черните ботуши с високи токчета. И макар да се е случвало да ми се ядоса и преди, този път е различно — тя е различна. Сега е опасна — и го знае. И й харесва.
— Как мога ли? — подигравателно повтаря думите ми с очи, които изведнъж са се превърнали в хвърлящи злобни искри цепки. — Защото е вярно, затова!
После хвърля кашона в ръцете на Деймън и без да чака да се увери, че той ще го хване, се запътва към вратата. Без да спира, поглежда през рамо и подхвърля:
— Задръжте си сокчето! Имам си собствен източник. И, повярвайте ми, той с удоволствие ще ме научи на всичко, което вие не желаете да ми покажете!
Осма глава
Деймън се обръща към мен. Думата „проблем“ прелита от неговия ум към моя.
Аз обаче просто си стърча там — толкова втрещена, че не мога дори да си представя какво ще правим.
— Знаех си, че ще ни създаде неприятности. — Той поклаща глава и се отпуска на кушетката. — Прекалено е крехка, нестабилна и избухлива. Няма да е в състояние да се справи с всичко това. Тази сила ще я погълне и овладее, при това не след дълго. Само почакай и ще видиш.
— Да чакам?! — Тръсвам се на облегалката до него. — Сериозно ли говориш? Да чакам какво? Смяташ, че ще стане по-зле, отколкото е в момента?
Той кимва, като очевидно прави голямо усилие, за да не се изпише на лицето му „Нали ти казах!“. Не че това има значение. И двамата знаем, че аз съм виновна за тази каша.
Въздъхвам, плъзвам се от облегалката и се отпускам върху него. Зная, че трябва да сторя нещо — да овладея ситуацията, преди напълно да е излязла от контрол — но нямам представа какво точно да направя. Всяко решение, което вземах досега, беше прекалено глупаво и само влошаваше нещата. Вече съм толкова уморена, толкова изтощена… Единственото, което искам, е да легна и да спя мирно и спокойно, без да виждам Роман в сънищата си.
Роман.
Името отеква в мислите ми и оттам — в Деймън — и когато ме поглежда, разбирам, че е прекалено късно. Усетил е.
— Защо промени решението си? — Той ме изучава внимателно, търси истината, скрита зад погледа, зад думите ми. — Защо й каза да го избягва?
— Защото ти бе прав — промърморвам и се мразя за лъжата, която се каня да изрека. — Това бе нещо прекалено егоистично — да я изложа на такава опасност, само за да постигнем целите си…
Тръсвам глава и оставям косата си да падне и да скрие лицето ми.
В действителност се притеснявам, че не го направих заради нея.
Страхувам се, че се опитах да я държа далеч от Роман, за да има повече място за мен.
Оставам така, със скрито лице, докато се боря да се съвзема, да призова поне малък проблясък от старото си „аз“. Когато най-накрая вдигам глава, съзирам тревожното му изражение. Ръката му стисва коляното ми.
— Ей, не се притеснявай толкова — опитва се да ме успокои той с нежен, мек тон. — Не бъди толкова сурова към себе си. Голяма работа — натъкнали сме се на някакво дребно препятствие, ще го преодолеем. Нали сме заедно? Нали все още ти имаш мен, а аз теб — в крайна сметка това е най-важното. Колкото до всичко останало… ще намерим начин. Обещавам ти, че ще се справим.
— Наистина ли сме… — Поглеждам го стреснато и очите ми се разширяват, когато осъзнавам какво съм казала току-що.
Исках да попитам „наистина ли ще“, да поставя под въпрос откриването на начина, а не взаимоотношенията ни и това, че сме заедно.