Издирва се

— О, Господи — прошепна Емили. Сандвичите с фъстъчено масло, които беше изяла по-рано, започнаха да бълбукат в стомаха й.

— Когато близначката, която смятаха за Али, не се прибра у дома, те откачиха. Решиха, че аз съм Кортни и че съм направила нещо ужасно. Не можеха да понесат болната дъщеря да си е вкъщи, а другата да я няма, затова — мислейки, че изпращат нея — още на следващия следобед ме изпратиха в „Убежището“. Само че… това бях аз. — Тя постави ръка на сърцето си и очите й се напълниха със сълзи. — Беше ужасно. Не ме посетиха нито веднъж. Джейсън редовно посещаваше Кортни, но дори той не пожела да ме изслуша, когато се опитах да му обясня, че съм Али. Сякаш крушката в главата им беше изгърмяла и аз бях мъртва за тях.

Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али.

— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.

— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.

Емили й подаде една хартиена кърпичка от кутията на нощното й шкафче и взе една за себе си.

— Тогава чие тяло намери полицията?

— На Кортни. Ние сме близначки, имаме еднакво ДНК. Дори зъбните ни картони са едни и същи. — Тя погледна тъжно и отчаяно Емили. — Помня всичко за теб, Емили. Аз бях онази, която танцува, когато пушихме семената от глухарче. Аз съм на снимките, които си закачила на стената си. Помня как се запознахме, а най-добре си спомням нас двете, в къщичката на дървото, как се целуваме.

Мирисът на ванилов сапун изпълни ноздрите на Емили. Тя затвори очи и всъщност видя зашеметеното лице на Али, когато я целуна. Двете никога не го бяха обсъждали. Емили имаше желание, но я беше страх да попита. Али беше започнала да я подиграва твърде скоро след това.

— Аз ти разказвах за по-големите момчета, които харесвах — започна да преразказва случилото се Али, — и ти изведнъж ме целуна. Аз се смутих и се стреснах, но после ти ми написа онази бележка. В която ми казваше колко много ме харесваш. Обожавам я, Ем. През живота си не съм получавала друга такава бележка.

— Наистина ли? — Емили погали едно от сърчицата на кувертюрата. — Аз пък си помислих, че си ме намразила.

Али присви очи.

— Бях уплашена. И глупава. Държах се като идиотка. Но разполагах с почти четири дълги години в болницата, за да го премисля. — Тя постави длани върху коленете си. — Какво друго да ти кажа, за да те накарам да ми повярваш? Как да ти докажа, че аз съм Али?