Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Амбър го поведе към най-голямото сепаре в ъгъла. Холоекранът над него тъмнееше — играта бе свършила или може би клиентът в сепарето не играеше? Когато приближиха, мъжът вдигна глава, но в мрака Джек долови само златист отблясък. Амбър седна в сепарето и го дръпна до себе си.

— Върна се значи? — попита мъжът и придърпа чашата към себе си.

— Да.

— Смел ход, момиче, като се има предвид какво предлага Ролф за черупката на твоето приятелче, а и за теб в комплект с него. — Наведе се да разгледа Джек и на лицето му отново проблесна нещо. Дясното му око бе заменено от камера от жълт метал — злато, материал, който плътта нямаше да отхвърли, а за кръвта криеше най-малък риск от инфектиране. Джек и преди бе виждал частични протези на очите, но не и толкова радикални. Непознатият не само искаше всички да узнаят, че си е изгубил окото, но и носеше заместителя, сякаш е почетен медал.

Новото око, разбира се, притежаваше далеч по-големи възможности от оригиналното. Можеше да увеличава образите, имаше инфрачервена приставка за нощно виждане и никога не се затваряше. Непознатият виждаше Джек и всички останали посетители на тънещия в сумрак бар далеч по-добре, отколкото те можеха да го видят. Но въпреки това бе предпочел да седне в ъгъла.

Амбър се размърда и ръката му се стрелна към нея с неочаквана пъргавина. Очевидно имаше добри рефлекси.

— Какво искаш? — попита той. Имаше късо подстригана коса и мускулесто, добре поддържано тяло, а кожата му бе леко мургава. Бялото на ноктите му почти сияеше в тъмнината.

— Болард — отвърна лаконично Джек.

— Защо? Ти да не си ловец на глави? Полицай? Чистач?

— Аз съм приятел на Амбър — представи се и погледна към момичето. Изглеждаше разтревожена, но не и изплашена.

Мъжът се разсмя. Смехът му бе циничен, но суховат, изолиран в пределите на сепарето.

— Какво ще ти струва това? — попита.

— Нищо — излъга Джек, докато Амбър се наместваше. Щом иска Болард… ще трябва да играе играта докрай, за да го намери.

Златното око се втренчи в него, плъзна се по безличния му сив костюм и се спря върху вътрешната страна на китката. Мъжът се захили.

— Какво мога да изгубя? Не носиш чип, значи нямаш досие на Малтен. Не можеш да убиеш човек, който не съществува. Аз съм Болард.

— В такъв случай — заяви Джек тихо, като се наведе напред и се опря на лакти, — имай предвид, че и ти си загазил.

Нормалното око на Болард се разшири. Лицето му се изкриви от злобна усмивка.

— Хубаво де, предупреди ме. — Той пъхна карта в процепа на машината за поръчки. — Нещо за пиене?

Джек поклати глава, но Амбър каза:

— Топъл плодов сок.

Болард поръча. Изчака, докато сервоавтоматът му донесе бирата и чашата с топъл сок за момичето, и продължи разговора.