Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Аз ли? Ако повишиш още малко тон, нищо чудно да цъфне полиция. Ченгетата са навсякъде. Това ли искаш? Да включим тогава компютъра и да въведем последния код. Може да стане даже по-бързо, отколкото предполагаме.

Той не сваляше навъсен поглед от нея. Какво си мисли тази инатлива хлапачка? Отвръщаше му с предизвикателен поглед. Направи усилие да се овладее.

Тя се наклони напред и положи ръка на коляното му. Джек почувства странно облекчение, а мъчителната зависимост от костюма като че ли понамаля.

— Джек — каза тя. — Знаеш ли, че говориш насън? Не мога да се похваля с някакво образование — повечето неща съм ги научила от Ролф, — та не разбирах всичко от думите ти. Само някои неща. Но съм сигурна, че засега не бива да си поставяш костюма. Поне известно време. Той е… повече от това, което изглежда. Мисля, че те иска, за да се храни от теб.

По гърба му преминаха ледени тръпки. Той отмести ръката й.

— За какво говориш?

— Говоря за теб и за твоя боен костюм. За това как си напуснал пламтящия Кларон, как търсиш някого, как си се бил с драките (проклети да са) и разни други неща, които те чух да разправяш.

— Но това за костюма няма как да го знаеш от мен.

Тя се надигна и сви рамене.

— Понякога… чувствам разни неща. Малко преди да се случат, или преди да бъдат изречени. Ролф твърди, че имам дарба.

Медиум, помисли си той. Интересно, колко ли е развита дарбата й. Успокои се и продължи да я слуша.

— Костюмът или нещо вътре в него е живо. То расте. Храни се от теб. Кара те да го искаш и да се нуждаеш от него. Струва ми се, че би могъл да го контролираш, ако внимаваш.

Джек се зачуди дали това не е паразитът, който ще го превърне в берсеркер. Проклятие! Проклет да е костюмът и милосите, и драките да са проклети. Юмруците му се свиха. При първа възможност ще се отърве от този костюм — но не сега.

— Нуждаем се от него.

— Струва ми се, че мога да ти помогна да го контролираш.

— Защо?

Погледът й срещна неговия.

— Защото те харесвам.

Думите й го завариха неподготвен. Не беше й сторил нищо досега и изведнъж осъзна, че по нейната скала това се оценява много високо. Сигурно дори го смяташе за герой.

— Нищо не ми дължиш — рече той. — Аз съм ти длъжник.

Лицето й се изкриви от гняв.

— Не си позволявай да ми говориш така! Нуждаеше се от помощ и аз ти я предложих. Както виждам, още не съм си свършила работата. И за да го направя, ти също ще трябва да ми помогнеш. Освен това не бива да позволявам на Ролф да ме открие. Копелдакът има дълги ръце. Ето за какво ще ми помогнеш!

Сторм претегляше внимателно думите й. После осъзна, че няма друг избор. Щеше да му прави компания. Спомни си за думите на лаборанта, който го бе предупредил, че не бива да остава сам, да страни от хората.

— Искам да постъпя в гвардията на императора — рече той.