Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Но още щом го погледна, целият настръхна. Влечението не бе намаляло — искаше да го облече, да го носи и използва.

Амбър приседна до него.

— Джек, какво има?

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако го направя, но и също толкова — ако не го сторя.

— Кое?

— Да използвам костюма. Той ще ми отвори път към императора. Стигна ли там, мога да намеря човека, когото търся, и да задавам въпроси, на които никой не желае да отговаря. Мога да преодолея бюрократичната преграда.

— Но след като те вземат в гвардията.

— Точно така. А доколкото успях да разбера през седмицата, прекарана из баровете, не е никак лесно да те допуснат на събеседване. Трябва да си млад, здрав и да имаш препоръки.

— За препоръките ще подкупим някого.

— Но кого? — Джек се изправи. — Нямаме никакви връзки. Ако се опитам да вляза в компютъра, скоро пак ще ме засекат.

— Не е необходимо да използваш костюма, за да те наемат — настоя тя.

— Все пак това е най-сигурният начин да ми обърнат внимание. — По гърба му пробягнаха студени тръпки. Наистина ли искаше да го забележат? Дали оцеляването му досега беше случайно? — Но за да нося костюма, трябва да мога да го контролирам.

— За да ти помогна, трябва да зная повече. Излъчването му е отслабнало доста от последния път, когато го долових. Каквото и да расте там, расте на пориви. И все още не мога да определя къде е… би могло да е навсякъде в костюма.

— Значи е разумно да го нося за ограничени периоди от време?

— Може би. Искам да кажа, вероятно. Джек, не зная какво е това. Нито как расте. Какво възнамерява да направи. Ако знаех, може би бих могла да му противодействам. — Тя се излегна на пода. — Май трябва да взривиш проклетото нещо.

— В никакъв случай. Засега костюмът е по-скоро предимство, отколкото тежест — той се изправи и затръшна вратата на гардероба.

Амбър се претърколи по корем.

— Ако можем да намерим някого…

Джек сведе поглед към нея. Сложната конструкция, която бе изградила от косата си, бе на път да се разпадне, но тя не й обръщаше внимание. Докато я гледаше, почувства странен прилив на нежност.

— Само аз останах — рече тихо той. — Кого друг можеш да попиташ?

— О, има и други — отвърна Амбър безгрижно. — Въпросът е къде да ги намерим? Най-лесно ще е да разговаряме с Болард.

— Други ли? Какво искаш да кажеш?

Тя повдигна вежди, когато й подаде ръка.

— Джек, знаеш, че има и други. Предимно дезертьори, преди драките да избият всички останали. Едва ли ще искат да говорят — предполагам, че ги е страх, но Ролф имаше вземане-даване с Болард. Просто никога досега не съм го свързвала с Пясъчните войни. Но сега вече съм сигурна, че е един от вас.

— Не можем да се обърнем към него.

— Защо?

Джек поклати глава.

— Ще каже на Ролф. И той ще те намери.

— Рискът си заслужава. Ами ако знае нещо повече за бойните костюми?

— Не.

Амбър стана, заобиколи го и влезе в банята, където прекара близо час, докато изтри и последните останки от грима.

Хапнаха по малко, осъзнавайки, че запасите на Джек са на привършване. Да живееш незаконно, осъзна той, струва три пъти повече, отколкото ако си нормален гражданин. Докато заспиваше в спалнята, чуваше как Амбър обикаля из съседната стая.

Не я чу кога е излязла, но я усети да се прибира. Влезе право в спалнята и се приближи крадешком към леглото.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Джек.

Тя подскочи.

— Стресна ме! Открих Болард. Обличай се и тръгвай с мен. Побързай де!

— Глупачка! Казах ти да забравиш за него.

— О, я стига. Свършено е. Няма да е още дълго там, където го намерих, така че — приготвяй се.

Излезе и го остави да се облече. Очакваше го в съседната стая, където пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.

Докато излизаха, Амбър тикна нещо хладно в ръката му. Беше миниатюрен пластичен пистолет.

— Зареден е — съобщи му тя.

— Но… — Джек млъкна, поклати глава и напъха оръжието в колана.

Улицата беше мокра от наскоро падналия дъжд. Амбър го поведе с бърза и уверена стъпка. Миришеше на влажна пръст. Джек я следваше на една крачка, давайки си сметка, че тук тя е в стихията си. Дете на улицата, което знае как да използва всички потайности на града. На два пъти ги подминаваха патрулни коли, без да им обръщат никакво внимание. Амбър не прояви и следа от нервност, изглеждаше напълно уверена в себе си.