Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Слязоха надолу — Фидлър тежко се бе отпуснал на рамото на даруджистанеца, — минаха през една отворена врата и продължиха по коридора. В нишите от двете страни горяха фенери и от открехнатата врата отсреща струеше мигаща светлина.
Също като в Треморлор, в един алков по средата на коридора имаше броня, явно преживяла тежък бой.
Погледнаха я мълчаливо, после продължиха към отворената врата.
Влязоха в залата. Пламъците в каменната камина горяха като че ли без гориво, а странният мрак около краищата й показваше, че всъщност е малък портал, отварящ се към негаснещ огнен Лабиринт.
С гръб към тях и взрян в пламъците стоеше човек, облечен в халат с избелял охрен цвят. Беше едър, с широки рамене и поне седем стъпки на ръст. Между плешките му се полюшваше дълга и дебела прошарена плитка, стегната на тила със сива верижка.
Без да се обръща, стражът заговори с нисък гърлен глас.
— Това, че не успяхте да доведете Икариум, се отбеляза.
— Всъщност не зависеше от нас — изсумтя Фидлър. — Маппо…
— О, да, Маппо — прекъсна го стражът. — Треллът. Много дълго остана с Икариум, изглежда. Има дългове, които стоят над приятелството. Древните го нараниха дълбоко, когато унищожиха цялото поселение и прехвърлиха вината за това на Икариум. Въобразиха си, че това ще е достатъчно. Необходим беше Наблюдател, на всяка цена. Онзи, който бе поел тази отговорност преди, се лиши сам от живота си. Месеци наред Икариум бродеше съвсем сам по света и заплахата беше огромна.
Думите пронизаха душата на Фидлър и го разкъсаха отвътре. „Но Маппо е убеден, че Икариум е разрушил родния му дом, избил е близките му, всички, които е познавал. Как сте могли да направите това?“
— Азатът от много време подготвяше това приношение, смъртни. — Едва сега мъжът се обърна. От тънката му уста стърчаха огромни бивни. Зеленикавата сбръчкана кожа му придаваше призрачен вид въпреки топлата светлина от огнището. Изгледаха ги очи с цвета на мръсен лед.
Фидлър се стъписа, видял нещо, в което не можеше да повярва — приликата беше толкова безпогрешна, всяка черта на това лице бе като огледална на другото. Умът му се замая.
— Синът ми трябва да бъде спрян — неговият гняв е отрова — каза джагът. — Някои отговорности стоят над приятелството, над всякакво родство дори.
— Съжаляваме — тихо промълви Апсалар. — Но задачата бе непосилна за нас, за всички, които виждате тук.
Хладните нечовешки очи я изгледаха.
— Може би си права. Мой ред е да се извиня. Но хранех толкова… надежди.
— Защо? — прошепна Фидлър. — Защо е толкова прокълнат Икариум?
Джагът килна глава, после пак се обърна към огъня.
— Ранените Лабиринти са опасно нещо. Раняването на Лабиринт е много по-опасно. Синът ми се опита да ме освободи от Азата. Не успя. И беше… увреден. Не разбра — вече никога няма да го разбере, — че аз съм доволен да остана тук. Малко места могат да се намерят във всички селения, които да предложат мир за един джагът, или по-скоро такъв мир, какъвто можем да постигнем. За разлика от вашия вид, ние копнеем за самота, защото в нея е единственото ни спасение.
Отново се извърна към тях.
— За Икариум, разбира се, тъкмо в това се крие поредната ирония. Лишен от паметта си, той не може да разбере какво го е мотивирало някога. Нищо не знае за ранените Лабиринти, нито за тайните на Азата. — Усмивката, пробягала на нечовешкото лице на джага, беше изпълнена с болка. — Той и за мен нищо не знае.
Апсалар изведнъж вдигна глава.
— Вие сте Готос, нали?
Той не й отвърна.
Фидлър погледна пейката до близката стена, изкуцука до нея и седна. Отпусна глава на топлата каменна стена и притвори очи. „Богове, всичките ни усилия са едно нищо, раните в душите ни са жалки драскотини. Благословен да си, Гугло, за твоя дар на смъртността. Не бих могъл да живея като тези асценденти… не бих могъл да изтърпя това вечно терзание…“
— Време е да си тръгвате — избоботи джагът. — Ако имате рани, до входната врата ще намерите едно ведро с вода — водата е с целебни свойства. Тази нощ гъмжи от неприятности, тъй че бъдете внимателни.
Апсалар се обърна и видя, че очите на Фидлър са пълни със сълзи. „О, Маппо, Икариум… така сплели съдбата си…“
— Трябва да тръгваме.
Той кимна и се изправи с мъка.
— Глътка вода май няма да ми дойде зле.
Крокъс оглеждаше странното място: избелелите стенни пана, резбованата пейка, каменните лавици и дървените рафтове, най-сетне — купчината свитъци на масата до стената срещу двойната врата. Въздъхна и тръгна заднешком. Бащата на Апсалар го последва.
Върнаха се в коридора и тръгнаха към изхода. Наистина имаше ведро — и дървен черпак, окачен на кука над него.