Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Апсалар взе черпака, гребна и го подаде на Фидлър.
Той отпи и изръмжа от болка от ужасно бързия цяр, който чак го жегна в глезена. След миг болката отшумя. Той отпусна рамене, целият плувнал в пот, и изпъшка:
— Не пий от това, освен ако наистина не си закъсала.
Апсалар закачи черпака на куката му.
Вратата се открехна само от допира й и видяха нощно небе и занемарен двор. Каменната пътека се виеше до сводестата порта. Дворът беше обкръжен от ниска каменна стена, а зад нея се издигаха жилища с плътно затворени капаци на прозорците.
— Е? — попита Крокъс и се обърна към Фидлър.
— Да. Това е Малаз.
— Адски грозен град.
— Прав си.
След като опипа глезена си и се увери, че е съвсем здрав, Фидлър отиде до портата.
Никакво движение. Никакъв звук.
— Това не ми харесва.
— Този град е докоснат от магия — каза Апсалар. — И вкусът й ми е познат.
Фидлър я изгледа с присвити очи.
— Нокътят?
Тя кимна.
Сапьорът смъкна торбата си.
— Май ще си имаме проблеми.
— Ако не ни провърви.
Той извади два пробивача.
— Сега накъде? — прошепна Крокъс.
„Проклет да съм, ако знам.“
— Да пробваме първо при кръчмата на Смайли — двамата с Калам я познаваме много добре…
Пристъпиха тихо през открехнатата порта.
Пред очите им се разгърна огромна сянка и бавно се оформи в гигантско, страховито туловище.
Фидлър понечи да стреля, но ръката на Апсалар се изпъна пред него и го спря.
— Почакай.
Демонът килна към тях дългата си муцуна и ги изгледа със сребърното си око. От раменете му се наведе друга, по-малка фигура — човешкото й лице наподобяваше чертите на чудовището.
— Здравей, Апт — каза Апсалар.
Зъбатата уста на момчето се отвори и от гърлото му излезе хриплив глас.
— Търсите Калам Мекхар.
— Да — отвърна Апсалар.
— Изкачва се към крепостта на стръмнината…
Фидлър се стъписа.
— Твърдината на Мок? Но защо?
— Може би иска да види императрицата.
Сапьорът се обърна рязко и впери очи в надвисналия над града бастион. Над ветропоказателя плющеше черно знаме.
— Гуглата да ни вземе дано, тя е тук!
— Ще ви отведем — предложи ездачът със страховита усмивка. — През Сянка… там няма Нокът.
Апсалар се усмихна и каза:
— Е, водете тогава.
Стигнаха широките каменни стъпала, водещи нагоре по стръмния скалист склон, но конят не спря, нито забави.
Калам стисна ръката на Майнала.
— Забави малко, че…
— Просто се дръж здраво — изръмжа тя през рамо. — Не са толкова стръмни.
„Не са толкова стръмни? Копитата на Финир да…“
Жребецът се понесе напред. Преди копитата му да изчаткат в камъка обаче, светът се измести и се превърна в безформено сиво. Жребецът изцвили и се изправи на задните си крака, но беше късно. Лабиринтът ги погълна.
Копитата под тях изчаткаха дивашки, Калам изхвърча от седлото, натресе се в някаква стена и се смъкна като дрипа по нея. Лъскавият под се надигна да го посрещне и изби въздуха от дробовете му. Арбалетът изхвърча от ръцете му и изтропа някъде в тъмното. Той изохка и бавно се надигна.
Бяха се озовали в някакъв мухлясал коридор и жребецът изобщо не беше доволен. Таванът беше висок, с цял разтег над вдигналия се на задните си крака кон. Майнала беше успяла някак да се задържи на седлото. Мъчеше се да укроти животното и след няколко мига успя.
Калам изпъшка и се изправи.
— Къде сме? — изсъска Майнала, докато оглеждаше дългия пуст коридор.
— Ако не греша, в Твърдината на Мок — измърмори убиецът и си прибра арбалета. — Императрицата знае, че идваме — изглежда, я е обзело нетърпение…
— В такъв случай, Калам, все едно че сме мъртви.
Права беше, затова той не каза нищо, а само пристъпи покрай коня и огледа вратите в другия край.
— Мисля, че сме в Старата цитадела.
— Това поне обяснява прахта — макар че мирише на конюшня.
— Не е за чудене — половината от тази сграда е превърната точно в това. Главната зала си стои обаче. — Той кимна към двукрилата врата. — Там.
— Други подстъпи няма ли?
Той поклати глава.
— Нищо не е останало. Задната й врата ще е Лабиринт, тъй или иначе.
Майнала изсумтя и се смъкна от седлото.
— Мислиш ли, че ни наблюдава?
— С магия? Може би… Чудиш се дали знае за теб? — Поколеба се за миг и й подаде арбалета. — Да се направим, че не знае. Стой тук — аз ще вляза с жребеца.
Тя му кимна и зареди оръжието.
Калам я изгледа.
— Как, в името на Гуглата, се озова тук все пак?
— С най-бързия търговски кораб, един ден след „Рагстопър“. Този кон си беше съвсем на място между расовите на Пормквал. Единственото по-неприятно беше, че се наложи да преплуваме залива. Не искам да го повтарям. Никога.