Шогун

— Кику-сан твърди, че почти всяко едно ще превърне в ненаситна развратница и най-свенливата жена.

О, господи, как бих искал да те видя като ненаситна развратница, мислеше той.

— Но те са само за мъжа, нали?

— Колкото е по-възбудена жената, толкова е по-силно удоволствието на мъжа, нее. Разбира се, доставянето на удоволствие на жената е и задължение на мъжа, а с помощта на някое от тези той ще може, ако за жалост е малък, слаб, стар или уморен, да я задоволи и да спаси честта си.

— Вие използували ли сте ги, Марико-сан?

— Не, Анджин-сан. За пръв път ги виждам. Това са… съпругите не са за удоволствие, а за да раждат деца и да се грижат за дома и домакинството.

— Нима жените не очакват да им бъде доставено удоволствие?

— Не. Не е прието. Удоволствието е за Дамите от Света на Върбите. — Марико си вееше с ветрилото и обясняваше на Кику какво са си казали. — Тя казва, че и във вашия свят нещата вероятно са устроени по същия начин — дълг на мъжа е да доставя удоволствие на дамата, както и тя на него.

— Моля да й кажете, че за съжаление не е така, а точно обратното.

— Тя казва, че е много жалко. Още саке?

— Обяснете и — каза той, — че нас са ни учили да се срамуваме от тялото си, от правенето на любов, от голотата и… и какви ли не други глупости. И едва тук разбрах, че това са глупости. Сега, след като се цивилизовах, много неща ми станаха ясни.

Марико преведе. Той изпразни чашката си и Кику веднага я напълни, като придържаше дългия си ръкав с лявата ръка, за да не докосва ниската лакирана масичка.

— Домо.

— До иташимашите, Анджин-сан.

— Кику-сан казва, че за всички нас е чест, дето говорите тези неща, Анджин-сан. И аз съм съгласна с нея. Карате ме да се чувствувам много горда. Днес в крепостта също много се гордеех с вас. Но не мога да повярвам, че нещата у вас са чак толкова зле, както ни разказвате.

— Дори по-зле. За вас е трудно да разберете, пък и аз не мога да го обясня както трябва, защото, ако не сте били там и сами не сте видели… Разбирате ли, всъщност…

Блакторн видя как те търпеливо го гледат и чакат да им обясни, пъстроцветни, изящни, толкова чисти, в почти голата спокойна стая, без излишни мебели. И в пълен контраст с всичко това си спомни за топлата, уютна смрад на английския му дом, където по пръстения под имаше разхвърляна слама, пушекът от откритото огнище се издигаше направо към дупката в тавана — в цялото село имаше само три от новите огнища с комини и те бяха в къщите на най-богатите. Две тесни спални и голяма, разхвърляна всекидневна, където се хранеха, живееха, готвеха, разговаряха. Влизаш вътре направо с моряшките ботуши, зиме и лете, без да обръщаш внимание на полепналите по тях кал и фъшкии, и сядаш на скамейката или стола до разхвърляната като стаята маса. Около теб се щурат четири кучета и две деца — синът му и дъщеричката на покойния му брат Артър, които се катерят, падат, стават, играят на прескочикобила, а Фелисити готви — дългата и пола мете сламата и калта, а сополивата прислужница подсмърча и се мотае из краката ти, докато в съседната стая, построена специално за нея, кашля Мери, вдовица на Артър, винаги на прага на смъртта, но все пак жива.