Шогун

Тя скочи и започна да изпълнява забавни пантомими — даймио, носач, рибар, надут самурай, дори стар селянин, напълнил кошница, и толкова добре ги представяше всички, с толкова хумор, че Марико и Блакторн не след дълго се смееха от сърце и пляскаха с ръце. Тогава тя вдигна ръка. Палаво и закачливо имитира пикаещ мъж: как не може да улучи, как го върши през различните етапи на живота си — като малко дете, което се подмокря в леглото си и реве, после млад, забързан мъж, друг, който се стиска, трети, който е забравил какво е смятал да прави, и накрая немощен старец, който стене от радост, че още изобщо може да ходи по малка нужда.

Кику се поклони на аплодисментите им, отпи от чая си и избърса нежното си лице. Забеляза, че той свива рамене, сякаш са схванати, и веднага скочи: „О, пер фавор, сеньор“, коленичи зад него и започна да го разтрива.

Умелите и ръце бързо намериха онези места, от които щеше да изпита удоволствие.

— Ох, господи, това е… хай… точно там…

Тя изпълни молбата му.

— След малко ще се почувствувате съвсем добре. Това е от много седене на едно място, Анджин-сан.

— Така много добре, Кику-сан, вие правите Суво почти лош.

— А, благодаря. Марико-сан, раменете на Анджин-сан са толкова широки, не бихте ли ми помогнали? Вие разтривайте лявото рамо, а аз — дясното. Много съжалявам, но ръцете ми не са много силни.

Марико се остави да я убедят и изпълни молбата й. Кику прикри усмивката си, като го усети как се стегна под пръстите на Марико, и се почувствува доволна от хрумването си. Ето че клиентът получаваше удоволствие благодарение на нейното умение и знания и тя вече можеше да се оправя с него.

— По-добре ли ви е така, Анджин-сан?

— Чудесно, благодаря.

— Много се радвам. Но Тода-сама е много по-сръчна от мен. — Кику усещаше взаимното им привличане, колкото и да го прикриваха. — А сега нещо за хапване.

Храната пристигна незабавно.

— Специално за вас, Анджин-сан — гордо обяви тя. В блюдото имаше малък фазан, нарязан на хапки и опечен на дървени въглища. Отгоре бе залят със сладникав соев сос. Тя му подаде едно парче.

— Ах, колко е вкусно! — не се сдържа той. Наистина беше много вкусно.

— Вие, Марико-сан?

— Благодаря.

Марико си взе едно парченце, но не го поднесе към устата си. Кику също пое ароматна мръвчица с клечките за ядене и я сдъвка с удоволствие.

— Много е вкусно, нали?

— Много, Кику-сан, много.

— Моля ви, Анджин-сан, вземете си още. — Тя взе второ късче. — Вижте колко е много.

— Благодаря. Моля ви, как това… как… — посочи той гъстия червеникаво-кафяв сос.

— Кику казва, че това е захар и соев сос с малко джинджифил. Пита дали и вие имате захар и соя.

— Захар — да. От захарно цвекло. Но соя нямаме, Кику-сан.

— Че как живеете без соя? — учуди се Кику. После стана сериозна. — Кажете, моля ви, на Анджин-сан, че ние от хиляда години използуваме захар. Будисткият монах Ганджин я донесъл от Китай. Всички хубави неща сме получили от Китай, Анджин-сан. Чая също. Преди петстотин години друг един будистки монах, Ейсай, донесъл няколко семенца и ги засадил в провинция Чикудзен, откъдето съм родом. Той, същият, пренесъл и дзен-будизма.