Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Тан’елкот — промълви тя с надеждата, че може и да греши. — Готово ли е? Свърши ли най-после?
Той се надвеси над нея като гранитна скала.
— Събери вещите си. Тръгваме си след един час.
— Тръгваме? — тъпо повтори тя, опитвайки се да разгъне схванатите си стави, за да се изправи. — Тан’елкот…?
— Ма’елкот — проправи я безизразно той.
Ейвъри потрепери.
— Не разбирам…
Той вече ѝ беше обърнал гръб. Стоеше до масата, към която бе привързана Фейт, и разкопчаваше ремъците ѝ. Двамата социални полицаи свалиха пликчетата на системата и катетъра от стойките им край масата и ги закачиха на един стар уред, който стоеше наблизо. Той приличаше на левикресло, но вместо магнитни суспенсори имаше колела: две големи колела със спици отзад, и две по-малки отпред. Тан’елкот повдигна Фейт от масата и започна да я привързва към стола.
Ето каква бе неуловимата промяна: Ейвъри вече я забелязваше. Той като че ли не усещаше присъствието на Социалната полиция, нито пък те неговото, но всички работеха заедно в механична координация на движенията, без думи или жестове.
— Какво правиш? Тан’елкот… Ма’елкот… тя е твърде слаба! Ако я преместиш, ще умре!
Той се озова до нея с една крачка, сграбчи ризата ѝ в ръката си и я изправи на крака, нито грубо, нито внимателно — по-скоро с някакво безлично равнодушие, сякаш тя бе някакво чуждо същество и той не знаеше кое може да ѝ донесе удоволствие или да ѝ причини болка.
— Няма да я оставиш да умре — каза той. — Ще ѝ осигуриш нужните грижи.
— Аз… аз… — Очите ѝ се напълниха със сълзи и гласът ѝ секна.
Твърде дълго бе седяла в тясната стая под погледите на сребърните маски на социалната полиция; сърцето ѝ бе овъглено от продължителните кошмарни часове, в които беше наблюдавала безкрайните кошмари на Фейт.
Копнееше за шишенцето с теравил, което все още се намираше в чантата ѝ; химическата утеха бе единственото, за което можеше да мечтае. Но Ейвъри Шанкс и без това се ненавиждаше достатъчно. Ако си дареше покой, докато Фейт лежеше тук, завързана за стоманената маса, потопена в сумрачните трескави сънища, породени от вливащите се в ръката ѝ наркотици, тя нямаше да се примири със себе си.
Никога.
Вече беше решила, че когато копнежът по успокоителните станеше нетърпим, щеше да ги погълне всичките наведнъж. А ако намереше начин да се скрие от нечовешките сребърни погледи на Социалната полиция, тя щеше да го сподели с Фейт.
Защото никога нямаше да я остави сама тук.
— Да. Всичко, което е необходимо — рече най-накрая тихо тя.
Зад гърба ѝ сопитата обвиваха гърдите на Фейт с блестяща метална сбруя.
— Но… но къде отиваме?
— У дома — отвърна той и отново ѝ обърна гръб, за да нагласи по-добре сбруята.
— У дома? — повтори ужасена тя. — В Отвъдие? Какво се е случило с теб? Защо се държиш така? Не можеш да я местиш като някаква мебел — тя няма да преживее и един ден!
— Един ден — отвърна разсеяно Ма’елкот — ще е достатъчен.
Двайсет и три
Войната между тъмния ангел и бога на пепелта и прахта се приближаваше към своето решаващо сражение.
И нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът му.
Войниците на бога на пепелта и прахта притежаваха оръжия със съкрушителна мощ. Те бяха най-опитните и дисциплинирани бойци, които беше виждал този свят. Командирите им бяха много способни, духът — несъкрушим.
Съюзниците на тъмния ангел бяха гладни и болни, ранени, неорганизирани и не си вярваха един на друг.
И все пак има битки и битки; някои оръжия са по-полезни от другите и не всяка битка трябва да бъде спечелена.
1.
Първата засада в общи линии можеше да се счита за типичен пример за всички сблъсъци между монасите от Анханското посолство и Социалната полиция. Нападението се осъществи, когато последните лодки на ротата Бауер от 82-ро подразделение за борба с безредиците прочистиха Моста на глупците.
Лодките напредваха бавно, но неотклонно, проправяйки си път през мъртвите и горящи дървета, задръстващи реката; те бяха свързани по три и на носа на всяка водеща лодка седеше по един човек с огромен пожарогасител в ръцете, готов да залее с пяна всяко петно горящо масло, което се окажеше на пътя им. Останалите клечаха в готовност с оръжия в ръце.
Монасите, които лежаха в засада, нямаха време да измислят план, но липсата на координация компенсираха с огнева мощ. Хората в първите лодки нямаха никакъв шанс.