Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Силата запулсира нагоре по нишката към феникса и птицата изпищя сърцераздирателно. От раненото му крило като дъжд над целия свят се разпръсна черна кръв.
— Това е метафора, разбираш ли — рече Каин. — Предполагам, че ако се концентрираш, ще почувстваш какво се случва в действителност.
Тя почувства…
От извора под хребета на Седлото на Хрил струйката черно масло се сля с отпадъчните води на лагера. В голямата гора на север игличките на смърчовете и трепетликите повехнаха и се сгърчиха, кехлибарът, който сълзеше от цепнатините в кората на дърветата, стана черен като оникс. В Бодекенската пустош маслото избликна на мехури от дълбините на блатата и се разля на гниещи ивици из живата зеленина.
Ужасът ѝ обхвана останалите, които споделяха съзнанието ѝ. Спри го — трябва да го спреш!
— Не — отвърна Каин. — Не мога.
Хари… Каин, моля те! Спри го веднага!
— Не.
Тя почувства как животът бавно се изцежда от нея и безжизнеността обхваща пръстите ѝ като проказа. Каин… ти ме убиваш…
Вълчата му усмивка стана по-широка, изгубвайки всяка следа от хумор.
— Ти си вече мъртва. Ние убиваме реката.
Не можеш! Не можеш да го направиш!
— Нима? — Смехът му напомняше дрезгав лай. — С кого си мислиш, че говориш?
Всеки — всичко — ще умре! Всичките… всяко живо същество…
— Точно така. И тогава каква полза от шибаната ти връзка с нея? Няма да ти остане нищо. Мамка му, ще имаш по-малко от онова, с което започна. Помисли си само, Ма’елкот: колко Любими деца ще оцелеят след това? Какво ще се случи със скъпоценното ти богуване, когато всичките ти богомолци са мъртви?
И едва тогава Палас Рил разбра. От въображаемите ѝ очи потекоха въображаеми сълзи. Очите ѝ промълвиха Благодаря ти, но само нейните очи.
Вълчата му усмивка леко поомекна.
— Казах ти да ми вярваш.
Устните ѝ се раздвижиха в нечии чужди думи. Блъфираш.
— Точно така.
Ще умреш заедно с реката; отровата ще те унищожи, също както сьомгата или ястреба.
Усмивката на Каин омекна още повече.
— Играла ли си някога на предизвикателства?
В гърдите ѝ пламна ярост, но тя не беше нейната. Гласът от устата ѝ произнесе: Това не е игра. Не и когато на карта е заложен животът на всичко в басейна на Великия Чамбайген!
Усмивката му направо пареше.
— Нямаше да дойда на партито, ако не ми се танцуваше.
След това като че ли настъпи продължително мълчание; чуваше се единствено далечното слабо хлипане на малко момиче. Фейт все още е в ръцете ни.
— Така ли? — Гласът му беше спокоен и топъл, но ледът в очите му скова усмивката му като маска. — И какво ще ѝ направиш, което да е по-ужасно от това, което ѝ причиняваш в момента?
Ти си по-ужасен и от най-безмилостния човек. По-лош си от всеки престъпник. Ти си чудовище…
Присъствието на Каин се втвърди зад ледената му маска: фигурата му стана тъмна и блестяща, като диорит в движение, абсолютна, необорима.
— Трябваше да помислиш върху това, преди да решиш да измъчваш дъщеря ми.
Прекрати това! Трябва да го спреш!
— Накарай ме — отвърна той и изчезна.
Заедно с него изчезнаха и фениксът, и слънцето, и поляната, светът и всички звезди.
Тя не пропадна във вечната пустош. Каналът с отрова, който се изливаше в реката, бе достатъчен, за да поддържа връзката с реалността в съзнанието ѝ. Самата тя бе вселена: едновременно огромна и миниатюрна, изпълнена единствено с болка и зловеща смърт.
И надежда.
9.
Социалният полицай до вратата на операционната зала беше стоял неподвижен толкова дълго, че когато най-после се раздвижи, Ейвъри Шанкс се сепна; парещото усещане в гърба ѝ се разпростря болезнено до пръстите на ръцете и краката ѝ. Тя сви изтръпналите си пръсти в слаби безсилни юмруци и се изгърби, опитвайки се да скрие бясното туптене на сърцето си. И всичко това заради едно незначително движение: полицаят само беше пристъпил встрани и беше отворил вратата.
В стаята влезе Тан’елкот, следван от други двама полицаи.
Нещо — някаква неуловима промяна в лицето му, в поведението му, нещо сурово и хладно — накара сърцето ѝ да се свие. Усети в устата си метален вкус.