Били Стрейт [bg]

— Не. Не искам да я изкарам наркоманка. Смъркаше си за удоволствие, това е всичко. Доколкото знам, никога не купуваше, а я черпеха.

— Кой?

— Нямам представа. Това не беше моят свят. — Рамзи се изправи на канапето. — Не е трудно да си намериш дрога в нашите среди. Сигурен съм, че нямате нужда да ви го казвам. Да не би нещо в това… което се е случило… да ви навежда на мисълта, че са замесени наркотици?

— Не, господине. Започваме от нулата.

Рамзи се намръщи и внезапно стана. Балч угоднически повтори на шефа си края на фразата.

— Извинете ме, но наистина имам нужда от почивка. Току-що се върнах от снимки в Тахо, от два дни почти не съм почивал, четох сценарии в самолета, после Грег ми донесе разни книжа за подпис и двамата се уморихме много бързо. Сега и това. Господи!

Предложи подробно алиби, без никой да му го иска, помисли си Петра. Уморен бил, но на другата сутрин, свеж като краставица, играе голф.

И четиримата детективи слушаха внимателно. Никой не проговори. На никого не бе позволено да навлиза в по-дълбоки води.

Балч наруши тишината.

— Последните дни бяха доста тежки. И двамата сме съсипани.

— Тук ли спахте, господин Балч? — попита Петра, осъзнавайки, че се движи по тънък лед. Хвърли поглед към Стю. Той едва доловимо й кимна.

— Да. От време на време правя така. Живея в Ролинг Хилс Естейтс и не обичам да шофирам дотам, когато съм изтощен.

Очите на Рамзи бяха ледени. Той се взираше в пода.

Стю пак кимна на Петра и четиримата детективи се изправиха. Стю подаде визитната си картичка и Рамзи я прибра в джоба си, без да я чете. Всички се отправиха към външната врата. Петра усети, че Рамзи върви до нея.

— Значи ще се обадите на родителите на Лиза, детектив?

— Да, господине. — Въпреки че Стю бе предложил.

— Доктор Джон Евърет Боулингър. Майка й се казва Вивиан. — Издиктува телефонния номер наизуст, а Петра се спря, за да го запише. Балч и останалите детективи бяха няколко крачки напред и почти стигаха до стъклената стена, гледаща към гаража.

— Шагрин Фолс, Охайо — каза тя.

— Смешно име4, не мислите ли? Сякаш всички съжаляват, че живеят там. Лиза със сигурност съжаляваше. Тя обожаваше Лос Анджелис.

Петра се усмихна. Но не като ченге. Като жена. Опечаленият съпруг я огледа отново от главата до петите.

Не мислеше, че прибързва със заключенията. Не се смяташе за божия благодат за мъжете, но разбираше кога я оценяват.

— Лиза беше родена да живее в Лос Анджелис — каза Рамзи, когато тръгнаха пак. — Тя обичаше динамиката.

Стигнаха до стъклото. Петра протегна ръка.

— Благодаря ви, господине. Съжалявам, че трябваше да ви подложим на това.

Рамзи взе ръката й, задържа я, после я стисна. Дланта му беше суха и топла.

— Все още не мога да повярвам. Направо е нереално, като в сценарий. — Той прехапа устни, поклати глава и пусна пръстите й. — Сигурно няма да мога да заспя, но май ще трябва да се опитам, преди да са закръжили лешоядите.