Сбогуване [bg]

— Здрасти, имаш ли осемнайсет? Значи можеш да се подпишеш.

— Аз… да.

— Къде е Хенри? По гаражни разпродажби? А, очевидно не, защото колата му е там… е, можеш да му кажеш, че видях табела за голяма благотворителна разпродажба пред лутеранската църква. На „Уоштеноу“, в петък и събота.

Изглежда смутена.

— Хенри… няма да успее. Той е… болен. Не е добре. — Джейни усеща, че гърлото й се стяга. — В болница е, вероятно няма да оцелее.

Жената остава с отворена уста. Хваща се за рамката на вратата.

— О, мили боже. Не е истина. Вие сте… Коя сте вие? — Удря се с юмрук по бедрото, сякаш, за да се стегне. — Ако мога да попитам, тоест… не е моя работа, но Хенри ми беше клиент от години. Приятели сме.

Обръща се рязко и вперва поглед в дърветата, пръстите й тревожно играят по устните, после се ровят из момчешката й прическа.

— Аз съм Джейни. Дъщеря му — представя се Джейни. Звучи странно.

— Дъщеря ли? Никога не ми е споменавал за дете.

— Не мисля, че е знаел за мен.

Жената въздиша.

— Е, наистина съжалявам, това е сигурно. Ще му кажете ли, че му пожелавам всичко хубаво?

— Да, аз… той е в кома или нещо такова, но ще му предам. А вие… бихте ли могли да ми разкажете за него? Тоест, разбрах, че ми е баща чак когато го откараха в болницата, така че не знам много… — Джейни преглъща с усилие. — Искате ли вода?

— Не, благодаря. Имам си достатъчно в камиона. — Все още шокирана от новините, пощальонката махва с ръка, за да прогони някакъв комар. — Хенри Фейнголд е добър човек. Не притеснява никого. Може да изглежда малко странно, но има златно сърце. Просто си върши работата и живее тук, съвсем сам, казва, че така предпочита. Учи много по интернет, търси информация за работата си и за други неща — мисля, че веднъж изкара онлайн курс. Не съм сигурна точно по какво, но винаги е пълен с интересни теми за разговор.