Пръстът, който те сочи [bg]

Дори и това би могло да се изтърпи, ако беше налице компенсация от храната, пиенето и компанията. Тези колежи са запазили манастирския обичай на общите трапези и само на най-богатите вечерята се поднася в апартаментите. Старшите членове на факултета седят на издигната платформа, а останалите се настаняват в други части на залата. Тъй като яденето и за прасета не става, не е за чудене, че вечерящите се държат тъкмо като прасета. Хранят се от дървени подноси, а по средата на масата има големи дървени купи, в които мятат оглозганите кости, ако не се замерят един друг с тях. В края на вечерята костюмът ми беше оплют от членовете на факултета, които разговаряха с пълни уста и сееха наоколо мазни пръски и полусдъвкан хляб.

Виното беше дотолкова калпаво, та не смогнах да се напия до несвяст и бях длъжен да слушам разговори на много далечни от науката теми. Стана ми ясно, че когато попаднах от самото начало в обществото на господин Бойл и доктор Лоуър, си бях съставил неоправдано благоприятно мнение за Оксфорд и англичаните. Без да ги е грижа за последните достижения в областта на знанията, сътрапезниците ми се интересуваха единствено кой какъв приход ще получи и какво казал еди-кой си декан на еди-кой си ректор. Освен мен там присъстваше още един външен гост, видимо високопоставен джентълмен, и те толкова любезничеха с него, та реших, че е някой спомоществовател на колежа. Но той почти през цялото време мълчеше, а мен ме настаниха твърде далеч от него и нямаше как да завържем разговор.

Самият аз не предизвиквах никакъв интерес и признавам си, гордостта ми бе уязвена. Допускал бях, че човек като мен, дошъл съвсем наскоро от Лайден и Падуа, бързо ще стане център на внимание. Нищо подобно! Това, че не бях от града и не носех духовен сан, ме поставяше в положение едва ли не равносилно на заразно болен. А когато стана ясно, че съм католик, двама напуснаха залата, а най-малко един отказа да седне до мен. Не ми е драго да го призная, тъй като по онова време вече бях открил сърцето си към англичаните, но те с нищо не бяха по-добри от тям подобните във Венеция или Падуа и ако не се брояха различията в езика и религията, бяха напълно съпоставими с група сплетничещи италиански свещеници.

Но ако мнозинството просто не ми обръщаше внимание, оскърбително се държеше само един, така че оказаният ми прием можеше да се смята по-скоро за равнодушен, отколкото за враждебен. Жалко все пак, че леденото отношение идваше от господин, на когото бях готов да се възхищавам безрезервно, защото доктор Джон Уолис беше човек, когото с възторг бих причислил към близкия си кръг. Много бях слушал за него и се възхищавах на математическия му талант, който го бе изпратил в първата редица на европейските учени. Бях си представял, че някой, който си кореспондира с Мерсен и е кръстосал математически шпаги с Ферма и Паскал, ще е широкомислещ и цивилизован. Уви, действителността се оказа друга. Доктор Гроув ни запозна и силно се сконфузи, когато Уолис ми отказа дори най-елементарна любезност. Вместо това се втренчи в мен с бледите си студени очи, които го оприличаваха на влечуго, не отговори на поклона ми и бързо ми обърна гръб.