Сентръл Парк [bg]

Таксито ме оставя пред Бюрото за изгубени вещи: красива сграда от 20-те години на XX век от розови тухли и бял камък. Независимо че Бюрото е подчинено на Префектурата на полицията в Париж, то е административна структура, в която не работят и никога не са стъпвали тук ченгета.

Показвам картата си на пропуска и моля да бъда приета от някой началник. Докато чакам, се оглеждам наоколо. Зад гишетата, десетина служителки посрещат с безразличие хората, които решават да оставят открит на обществено място предмет, както и дошлите да си приберат намереното или да попадат молба за търсене.

— Стефан Далмасо, приятно ми е.

Вдигам глава. Гъсти мустаци, увиснали бузи, кръгли пластмасови очила: началникът на улица „Морийон“ изглежда симпатичен и говори със силен марсилски акцент.

— Алис Шефер, от криминалната бригада.

— Чудесно. Скоро ли ще бъде щастливото събитие? — пита той и гледа към корема ми.

— След месец и половина, може и по-рано.

— Детето прави човека по-благороден! — изрича той и ме кани да го последвам в кабинета му.

Попадам в просторна стая, подредена като малък музей, където са изложени най-впечатляващите предмети, попаднали в Бюрото: Орден на Почетния легион, протеза на крак, човешки череп, парче метал от Световния търговски център в Ню Йорк, урна с праха на котка, сабя на якудза25 и дори… сватбена рокля.

— Един шофьор на такси я донесе преди няколко години. Возел двойка, която току-що си разменила пръстените. Младоженците се скарали и се разделили, докато пътували в таксито — обяснява Стефан Далмасо.

— Вие ръководите истинска пещера на Али Баба…

— Най-често ни носят портфейли, очила, ключове, телефони и чадъри.

— Впечатляващо — казвам и си поглеждам часовника.

— Моите анекдоти с лопата да ги ринете, но предполагам, че бързате — отгатва той и ме кани да седна. — Е? Каква е причината за посещението ви?

— Работя над случай с убийства. Искам да разбера дали някоя си Виржини Андре е идвала при вас в последно време.

— За да иска какво?

— За да разбере дали не сте открили плюшеното мече на сина й, изгубено в парка „Монсо“.

Седнал на фотьойла с колелца, Далмасо се приближава до бюрото си и пуска компютъра.

— Казвате, Виржини Андре? — пита и суче мустак.

Потвърждавам с кимане. Той записва името на компютъра.

— Не, съжалявам, не сме получавали молба от това лице през последния месец.

— Може би е сигнализирала онлайн или по телефона.

— Щях да я намеря. Всички молби задължително присъстват в нашата база данни. Служителите ни попълват формулярите по електронен път.