12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Византийските хронисти следователно ни рисуват не един импулсивен варварски вожд, действащ под влияние на моментни емоции, а мъдър държавник, анализирал и оценил точно международната ситуация в общоевропейски план и взел стратегически решения, разрешаващи породените проблеми. Тези решения, разработени в детайли, кан Крум осъществява методично и планомерно до пълния успех.
Сведенията, промъкнали се в хрониките на византийските писатели, съвсем не рисуват кан Крум като жесток варварин, опияняващ се от кръв, пожарища, насилие и ксенофобия. При цялата си омраза към кан Крум, нито един хронист не казва, че Крум е предприел гонения срещу християните. Дворът му е пълен с християни, някои от тях византийци, избягали от родината си по политически или икономически причини. Това са и вече цитираният Евматий, инженер-строител на обсадни машини; Византион, ковчежник. А един от тях — Константин Пацик, дори му става зет. Не е посегнато на християнската вяра на населението не само от Тракия и Македония, но и на хората, преселени в Подунавието и Влашко.
Най-куриозното е, че контекстът на изворните данни дава възможност да се предположи, че кан Крум като човек не е обичал войната. Знам, че звучи невероятно такова твърдение за Крум Страшни. Но точно византийските хронисти пишат за многобройните му предложения конфликтите да се решават с преговори и да се избягват битките. В 809 г. той предлага на гарнизона на София да се предаде при изключително изгодни условия. Кан Крум предлага преговори в 811 г. преди инвазията на император Никифор в България. Предлага му пак мирни преговори и след три седмици, когато Никифор е превзел Плиска. На следващата 812 г., преди да предприеме поход в Тракия, чрез пратеника си Даргамер в Месемврия (Несебър) отново предлага мирни преговори. И най-сетне, напълно унищожил византийската армия в битката при Версиникия през 813 г. и достигнал до стените на Константинопол, той иска само да забие копието си във вратите на Константинопол — и пак предлага преговори за мир. Опитът на византийците да го убият в началото на преговорите довеждат до продължаването на войната, а не някакво желание на Крум да превземе Константинопол. Стараещ се да избегне военните конфликти, кан Крум действал бързо, решително и безкомпромисно при война.
Имал е силно чувство за историзъм и за своята мисия в историята. По негова поръка е изградена т.нар. Алея на победите. По пътя от Главната порта към Двореца на кана са били издигнати мраморни колони, на които са написани имената на превзетите с щурм крепости и местата на победни битки. Очевидно е имал и пиетет към красотата и изкуствата. Наредил е да съберат всички статуи (мраморни и бронзови) от намиращите се извън Константинопол летни дворци на императора и висши византийски аристократи и с тях е украсил Плиска и други български селища (аула при с. Хан Крум например).
Това е кан Крум. Не страшният, кървав, жесток първосигнален варварин, а един умерен, разумен, намиращ точни отговори на сложни и опасни политически казуси български държавник. Държавник, който само за 10 години успява да превърне завещаната му от кан Кардам малка България в европейска политическа сила от първа величина.
Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
Анализът на изворните сведения, и по-точно буквалното им преразказване, доведе старите български учени до няколко фундаментални и за съжаление неверни твърдения. Според тях до 864 г. българският народ в преобладаващата си част е изповядвал вяра в езически богове — Тангра, Перун, Лада, Волос. Християните, доколкото ги е имало, били преследвани, подлагани на гонения, а някои и убивани — привеждат се примери в изворите от времето на кан Омуртаг (814–831) и кан Маламир (831–837). В 864 г., за да избегне една грозяща го с поражение война с Византия, кан Борис се съгласил да обяви християнството за държавна (т.е. единствено позволена) религия в България и се покръстил с целия си двор, приемайки името Михаил от кръстника си — едноименния византийски император. В рамките на няколко месеца византийски свещеници, охранявани от военни отряди, покръстили насила целия български народ. Но ръководен от прабългарската аристокрация, българският народ въстанал. Обаче неизвестно как само с кръст в ръка цар Борис I укротил бунтовниците и ги пуснал да си ходят по къщите. Но само простият народ заслужил тази милост, прабългарските аристократи били избити заедно с родовете им. Така България се лишила от държавно-творческия и държавно-отговорен елемент, от първостроителите на българската държава. Старата българска аристокрация, изклана до девето коляно, била заменена със служебна аристокрация от славянски произход, на която липсвали организационните качества и онова високо чувство за отговорност пред народ и държава, която имала прабългарската родова аристокрация. Оттук нататък България тръгнала на погибел и последиците от този акт се чувствали до ден днешен. И още една фатална глупост направил Борис I — приел християнството от православния Константинопол, а не от католическия Рим, та в XIV век нямало кой да ни помогне при инвазията на османските турци, та сме паднали под турска власт и сме седели пет века под робство.