12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Още по-нелепи са действията на византийския император Михаил. Той печели войната, без да изстреля една стрела срещу едно голо обещание на Борис I да стане християнин, и му отстъпва една изключително ценна в стопанско и военностратегическо отношение област. Ами ако обещанието на Борис I си е най-обикновена военна хитрост? Пет минути след предложението на императора на военния съвет да предаде Загоре на българите той ще бъде заклан, а един от пълководците му — вдигнат на щит и провъзгласен за император. Това също е ставало многократно във Византия.
И тъй като изворите сочат, че областта Загоре след 864 г. наистина е в границите на България, истинският ход на войната е бил съвсем друг. Ясно е, че и този път българската армия е опукала византийската в полето край Несебър и Поморие. Ясно е, че след това е завладяла Загоре в описаните по-горе граници. Да притежават тази територия, българите са смятали, че имат право въз основа на даряването й, което прави император Юстиниан II в 705 г. на кан Тервел. Но за да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството — едно решение, което сам е взел отдавна по съвсем други мотиви.
Трябва да подчертая, че е търсена известна символика. Както споменах по-напред, кан Тервел е бил християнин и удостоен освен с областта Загоре, и с титлата кесар. Несъмнено Борис I е намеквал, че желае историята да се повтори, т.е. освен да му признаят владението на Загоре, и да получи резервираното само за християнски владетели достойнството на цар (кесар). Мимоходом искам да отбележа, че и други български царе, желаещи да притежават тази област, се мъчат да смекчат горчивината от загубата й за Византия. Цар Константин Тих предлага отдаването й на България в 1270 г. да се смята като зестра на византийската принцеса, за която се жени. Същото прави и цар Светослав Тертер в 1304 г., и то след като е разгромил византийската армия и превзел областта. Той пък иска да се оформи владението й от България като зестра за желания от него брак с византийската принцеса Теодора. Така и става.
Мотивите на кан Борис I да приеме християнството и да го обяви за единствено позволена религия в България са много по-сериозни и предизвикани от висши държавни и национални интереси. В 852 г. България е една от трите европейски суперсили с граници от Будапеща до Одрин, от Днепър до Драч на брега на Адриатическо море и от Карпатите до Бяло море. Но в международните отношения е третирана като езическа държава, тъй като владетелят й е езичник, а и немалка част от населението. Останалите две суперсили — Франкската (Свещената Римска) империя и Византия, са християнски държави и не смятат България за равноправен партньор. Превръщането й в християнска държава я превръща в равноправен субект в отношенията с останалите водещи политически сили в Европа. Това е като днес да станеш член на Европейския съюз.
Причините от вътрешен характер за обявяването на християнството за държавна религия също са достатъчно сериозни. Много въпроси, свързани с правото, са решавани в зависимост от нормите на религията на отделния човек или група население. Според нормите на една религия едни поданици на България са имали право на една, други на няколко жени. Пълен хаос е настъпвал в такива случаи при дележа на наследството при смърт на родителите. С приемането на християнството от целия народ цар Борис I очевидно е искал да въведе единно законодателство, произтичащо от нормите на християнската религия и римското право, което да бъде валидно за цялото население на държавата. Законите всъщност са били отдавна готови и събрани в т.нар. Юстинианов кодекс.
За да предприеме такава решителна и съдбоносна за България стъпка, която засяга интересите, а и емоциите на голяма част от населението, кан Борис I като всеки опитен държавник не може да не е положил сериозни усилия да спечели на своя страна и ръководния елит на страната. При тогавашното устройство на държавния апарат това означава безусловната подкрепа на Съвета на 12-те велики боили, в който влизат представители на най-знатните български (прабългарски) родове, и комитите — управители на десетте области. Подкрепата на начинанието на Борис I поне от тези висши представители на българската аристокрация е абсолютно задължителна, тъй като освен административна власт тези висши държавни служители са и висши офицери в армията и командват крупни военни части. Към 864 г. Борис I очевидно е имал пълната им подкрепа, за да обяви на целия свят, че приема християнството и иска покръстители и от Константинопол, и от папството в Рим, и от Немското кралство за тази част от населението на държавата си, които още не са били християни.