12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Действително повечето от тези неща ги пише в изворите. Но трябва да признаем, че повечето от тях са житийни разкази, а никъде другаде в наративната средновековна литература истината не се деформира така безмилостно, както в разказите за светците и мъчениците за вярата. Действителността, както личи от други документи около християнизацията на българите, е доста по-различна.
Първо, не е вярно, че преобладаващата част от българския народ към 864 г. е изповядал вяра в езически богове. Християнин е бил, както писах по-горе, основателят на държавата кан Кубрат, редица негови приближени и семействата им. Мисионерската дейност на византийските свещеници, обслужващи този аристократичен кръг български християни, вероятно е накарал и други българи да приемат Христовата вяра и броят им е бил, изглежда, достатъчно значителен да се открие Оногондурска архиепископия като поделение на Константинополската патриаршия в VII век.
След превземането на Мизия броят на християните в българската държава се е увеличил за сметка на завареното и останало да живее тук византийско население — славяни, готи, гърци в крайбрежните градове. Християнин е бил и внукът на Кубрат — кан Тервел, иначе той не би могъл да получи от император Юстиниан II титлата кесар, която се дава само на владетел християнин. А и на печатите си Тервел е изобразен с християнски инсигнии на властта. Проф. Георги Атанасов предположи неотдавна, че всички канове от династията Дуло (632–759 г.) са били християни, но не са предприели усилия да покръстят целия български народ, а са оставили въпросите за вярата всеки поданик на държавата да решава сам за себе си, както намери за добре.
В България между 632–864 г., изглежда, е имало пълна толерантност към всички религии. Борис I съобщава, че в страната му проповядват мисионери християни от Запад и Изток, привърженици на различни ереси, мюсюлмански духовници, и пита какво да прави с тях, след като се е покръстил. Папата, естествено, му наредил да ги изгони.
Толерантността към религиите, включително и християнската, личи от факта, че византийските хронисти не съобщават за гонения на християни в България дори след 759 г., въпреки че до края на века страната ни води кървави войни с Византия — държавата на християнството. Куриозно е, но за гонения и преследване на християни византийските хронисти не съобщават и за времето на управлението на кан Крум, причинил толкова злини на ромейската империя и отнел й плодородна Тракия. Нещо повече, те дават индиректни данни именно за изключителната толерантност на българската държава по времето на кан Крум към християните. Някой си Константин Пацик, християнин и грък, бил негов зет. Християнинът Евматий бил началник на парка от обсадни машини. А за заместник областни управители и стратези (командири на местната войска) на завладяната и разделена на три области Тракия в 812–813 г. били назначени местните християни Григорий, Леон, Вардан. Християни-пленници кан Крум настанява и в селища по южния бряг на Дунав.
През целия VIII век епископиите в Мизия изчезват от списъците на Константинополската патриаршия. Но една — тази на Дръстър (Силистра) — остава. Очевидно според клауза на мирния договор между България и Византия от 681 г. запазването й е с цел да се обгрижват християните в България. Заради заслугите си за поддържането на християнската вяра Дръстърската архиепископия е удостоена след 870 г. да стане седалище на Българската църква от 870 до 927 г. с архиепископско, а след 927 г. с патриаршеско достойнство.
След 812 г. броят на християните в България рязко се увеличава, тъй като новоприсъединените области Тракия и Македония са населени почти изцяло с християнизирани славяни и българи. А и във Влашко са прехвърлени 30 000 пленници от Одринска Тракия, останали след мирния договор в 814 г. там като гранични поселници. Те също са християни и свещениците им едва ли са пропуснали да водят мисионерска дейност и да християнизират местното славянско и българско (прабългарско) население.