12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Отговорът на тази загадка действително се крие в съдбата на българската държавна формация, създадена от кан Кубер в 680–681 г., едновременно с Дунавска България на кан Аспарух. След опита да превземе Солун кан Кубер очевидно губи статута си на федерат и територията, където се е заселил, се превръща в независима от Византия държава.
В 688 г. византийски източници съобщават, че император Юстиниан II предприел поход срещу „славиниите“ (славянски княжества — федерати на Византия) в Егейска Македония. Но бил пресрещнат и разгромен от българите. Очевидно не от армия на кан Аспарух, а на кан Кубер. Този факт несъмнено показва един елемент от външната политика на кан Кубер — разширение на държавата, като се инкорпорират доброволно в нея славянските племена в тази част на Балканите.
След 712 г. наистина повече няма писмени източници за тази българска държава. Но сега на помощ идва археологията. В последните петнадесетина години сръбски и скопски археолози, освободени до известна степен от държавно-политическия натиск на правителствата си от комунистическата епоха (1944–1992 г.), публикуваха резултатите от дългогодишните си проучвания на средновековните крепости във Вардарска Македония и Косово. Каква картина представят те?
Според скопския археолог Иван Микулчич и сръбския археолог Марко Попович, всички (около 600) късноантични крепости в Македония и в Косово са напуснати от ромейското им население в VI век. Очевидно под ударите на варварите то планомерно се е изтеглило на юг. Може би по заповед на византийските власти, дали си сметка, че не могат да отбраняват ефективно тези земи. Близо 200 години, според Микулчич, тези земи остават опразнени от население. В VIII век едновременно в тези крепости отново се появяват заселници. Материалните следи, оставени от тези заселници, които живеят в тях и в VIII, и IX век (керамика, оръжия, бижута), принадлежат според Микулчич и Попович на „протобългарската култура“. Впрочем Попович я нарича още „плисковско-преславска култура“.
Но в VIII век Дунавска България, разтърсена от тежка политическа криза, все още не притежава тези земи. Под ударите на император Константин V Копроним през втората половина на VIII век Дунавска България дори губи територии — това е спечелената от кан Тервел в 705 г. област Загора (Тракия от Тунджа до Черно море). Немислимо е точно тогава Дунавска България да е овладяла Поморавието, Косово и Вардарска Македония. А и Източна Албания — там пък са открити от иманяри две големи златни прабългарски съкровища, изнесени в чужбина.
Изводът от тази археологическа картина е ясен. Претърпяла неуспех в опита си да превземе Солун, България, основана от Кубер, при наследниците му е овладяла през VIII век териториите на Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Ангажирана в титаничен двубой с Дунавска България, Византия не е могла да се противопостави на експанзията на македонската България и очевидно се е стремяла да запази контрола само над земите по крайбрежието на Адриатика, Виа Милитарис (Белград—Ниш—София) и по пътя Солун—Сердика по долината на Струма.
Това гарантирало контрола на жизненоважната ос на европейските владения на Византия със столицата й и втория по значение град Солун с Централна Европа и Италия, смятани от Константинопол също за временно отнети територии на Римската империя. Задържането на балканските територии около тези две пътни артерии осуетявало и обединението на двете Българин в една държава.
А имало ли е такова желание у ръководителите на двете Българин в VIII век? Надписите около Мадарския конник свидетелстват, че те са били в постоянен контакт. Не особено широката полоса (около 250–300 км) византийски владения, които ги е разделяла, едва ли е била труднопреодолима преграда за малък отряд конници-куриери. Редица походи на крупни войскови съединения, изпращани от българските плисковски канове през VIII век в посока към Македония (последният е на кан Телериг — 767–777 г.) и които се тълкуваха като опит да се преселят славянски племена от Македония в Дунавска България, очевидно трябва да се смятат като опити да се обединят двете държави, и то със съгласието на кановете, управляващи Куберова България. В противен случай войските на Дунавска България щяха да срещнат като противник не само византийската, но и тяхната войска. Тези опити за съединение през VIII век претърпяват неуспех, но идеята остава.