Част от секундата [Split Second - bg]

Тя излезе в коридора и тръгна обратно към стълбището. Спря и огледа големия улей за изхвърляне на боклук, прикрепен за един от прозорците. Явно някой се бе захванал да разчисти, но така и не бе приключил. Мишел се приведе през прозореца и изчака очите й да привикнат с дневната светлина. Долу улеят свършваше в голям контейнер за смет, пълен с остатъци от матраци, завеси и парчета мокет. Всичко изглеждаше безнадеждно прогнило.

Върна се на партера и спря. Стълбището продължаваше надолу към мазето. Там едва ли имаше нещо интересно, а и както поучават евтините филми на ужасите, човек не бива никога, никога да рискува да слезе в мазето. Е, освен ако става дума за въоръжен агент от тайните служби. Тя извади пистолета и тръгна надолу. Тук мокетът беше прокъсан и въздухът миришеше на плесен и гнило. Внезапно Мишел спря и се върна назад. Отвори една малка вратичка и светна с фенерчето. Зад нея имаше голям сервизен асансьор. Не можеше да прецени дали свързва и осемте етажа, или не. Вече бе разбрала, че „Феърмаунт“ е много стар хотел и това можеше да е пътят, по който бяха превозвали бельото и други обемисти товари. На стената до вратичката имаше бутони за включване и изключване, значи асансьорът работеше с електричество, което отдавна беше прекъснато. В шахтата обаче имаше макари и въжета, навярно използвани като резервна система при спиране на тока.

Тя продължи по коридора, докато достигна непроходима стена от отпадъци, паднали от горния етаж. Сградата се разпадаше в пълния смисъл на думата. Ако не побързаха да я разрушат, щеше сама да се срути.

Обзе я копнеж за чист въздух и слънце. Тя изтича нагоре по стълбището. Ненадейно в очите й нахлу светлина. И в същия миг до ухото й отекна глас:

— Не мърдай. Хотелска охрана. Въоръжен съм и ще стрелям без колебание.

Мишел вдигна високо пистолета и фенерчето.

— Аз съм агент от тайните служби.

Изрече тези думи автоматично, преди да се сети, че вече няма нито значка, нито служебна карта.

— Тайните служби? Да бе, а пък аз съм министър на правосъдието.

— Може ли да не ми светите в очите? — помоли тя.

— Остави пистолета на пода — нареди гласът. — Бавно и без резки движения.

— Добре, правя го — каза Мишел. — Само внимавайте да не дръпнете случайно спусъка.

Когато се изправи, фенерчето вече не светеше в очите й.

— Какво търсите тук? Това е частна собственост.

— Тъй ли? — попита невинно тя.

— Пише го на табелите по оградата, госпожице.

— Е, сигурно съм минала от друго място.

— Какво търсят тук тайните служби? Между другото, имате ли нещо, с което да докажете, че наистина работите за тях?

— Може ли първо да излезем на светло? От около шест часа се ровя из тия подземия като пещерняк.